— Но нали Земята се върти около Слънцето — бе казал той, — а Слънцето се движи около Центъра на Галактиката и самата Галактика също се намира в движение. Ако от дадена точка на земната повърхност се преместим сто години назад, ще се окажем в празно пространство, защото ще са необходими цели сто години, за да може Земята да достигне тази точка.
(В онези дни Харлан още казваше „сто години“ вместо Столетие.)
— Не бива да разделяме категориите Време и Пространство — троснато бе отвърнал Яроу. — Като се движим във Времето, ние се движим и в Пространството, заедно със Земята. А може би ти смяташ, че птицата, която се извисява във въздуха, изведнъж ще се окаже също в празно пространство, защото Земята се върти около Слънцето и прелита със скорост осемнайсет мили в секунда?
Да се доказва нещо по пътя на аналогията, както е известно, е рискована работа, но по-късно Харлан се запозна и с по-солидни аргументи. Ето защо сега, след безпрецедентното пътешествие в праисторическия свят, той уверено направи няколко крачки и съвсем не се удиви, като откри входа на пещерата точно там, където бе посочено в инструкцията.
Харлан избута настрана скалата и разхвърляните камъни, които прикриваха входа, и влезе вътре.
Тънкият бял лъч на фенерчето му разсичаше тъмнината подобно на скалпел. Инч по инч Харлан най-старателно оглеждаше стените, тавана и пода на пещерата. Нойс, която не се отделяше и крачка от него, запита с шепот:
— Какво търсиш?
— Нещо. Каквото и да е — отвърна той.
Харлан намери своето „нещо“, „каквото и да е“ в самия край на пещерата под формата на изгладен камък, който подобно на преспапие покриваше зеленикавите банкноти.
Той хвърли камъка настрана и побутна листчетата с палеца си.
— Какво е това? — запита Нойс.
— Банкноти. Средство за размяна. Пари.
— Знаеше ли, че са тук?
— Не знаех нищо, но се надявах.
Той просто се бе позовал на същата обратима логика, на която се опираше и Туисъл — откриване на причината по следствието. Вечността съществува — следователно Купър трябваше да вземе правилни решения. Щом той, Харлан, разчиташе, че обявлението ще го насочи към съответното Време, беше естествено пещерата да се яви като допълнително средство за свръзка.
И все пак може да се каже, че благоприятният начин, по който се развиваха събитията, надминаваше и най-смелите му мечти. Неведнъж по време на подготовката си за пътешествието в предисторическата епоха Харлан се бе опасявал, че появата му в града с кюлчета злато и без пукнат грош в джоба ще възбуди подозрение и задръжки.
Разбира се, Купър успешно беше преминал тази фаза, но той бе имал достатъчно време на разположение. Харлан измери на ръка тежестта на пачката. Толкова пари не можеха да се съберат за ден-два. Добре се беше оправил младежът, изумително добре.
Още малко и кръгът щеше да се затвори.
Във все по-ръждивия отблясък на залязващото слънце те пренесоха припасите в пещерата. Капсулата бе покрита с дифузен отразяващ филм, който трябваше да я скрие от любопитни погледи. Освен това Харлан бе въоръжен с огнестрелно оръжие и при нужда можеше да го използва за „най-любознателните“. Включиха инфралампата, закрепиха фенерчето в една цепнатина и в пещерата стана топло и светло.
А навън бе хладна мартенска нощ.
Нойс замислено гледаше как параболоидният отражател на инфралампата бавно се въртеше.
— Какво смяташ да правиш сега, Ендрю? — запита тя.
— Утре сутрин тръгвам за най-близкия град — отвърна той. — Знам къде се намира, т.е. къде би трябвало да се намира.
(Мислено той отново смени условното наклонение с изявително. Нямаше да срещне никакви затруднения. И отново — логиката на Туисъл.)
— И аз ще дойда с теб, нали?
Харлан поклати отрицателно глава.
— Ти не знаеш езика — каза той, — а и без това пътешествието няма да е лесно.
С къса коса Нойс изглеждаше странно архаична, а внезапният гняв, който проблесна в очите й, принуди Харлан смутено да отвърне поглед от нея.
— Не бива да ме мислиш за глупачка, Ендрю — каза тя. — Та ти почти не разговаряш с мен. Не ме поглеждаш. Какво има? Навярно нравствеността на родното ти Столетие отново взема връх над теб. Или пък ме обвиняваш за това, че заради мен си изменил на идеалите на Вечността? А може би смяташ, че аз съм те покварила? Какво има?
— И през ум не може да ти мине какво смятам — каза той.
— А ти все пак го опиши. Сега е моментът да поговорим. Едва ли след това ще ни се удаде такава възможност. Мислиш ли, че още ме обичаш? Защо ли питам? Та щеше ли да ме използваш като изкупителна жертва, ако сърцето ти бе изпълнено с любов? Защо ме доведе тук? Обясни ми. Защо не ме остави във Вечността, щом не съм ти нужна и ти е противно дори самото ми присъствие?