— Съществува опасност — промърмори Харлан.
— Хайде, говори най-после.
— Повече от опасност. Кошмар. Кошмарът на Компютър Туисъл — каза Харлан. — Той ми разказа за него, когато в панически ужас, с шеметна бързина ние летяхме към теб през Скритите Столетия. Туисъл размишляваше върху възможността тези Столетия на отдалеченото бъдеще да крият еволюирали разновидности на човешкия род, непознати същества, може би суперчовеци, които ни отрязват пътя към тях и замислят да сложат край на нашата дейност по Промените на Реалността. Той смяташе, че те бяха поставили бариерата на 100000-ия. Но след това ние те намерихме и Компютър Туисъл забрави своя кошмар. Просто дойде до извода, че изобщо не е имало никаква бариера, и се върна към по-неотложния въпрос за спасяването на Вечността.
Но аз, знаеш, се заразих от неговите страхове. Бях сигурен, че имаше препятствие. Никой от Вечните не би могъл да го постави, защото, според думите на Туисъл, такова нещо бе теоретически невъзможно. А може би науката при нас не е достатъчно развита. Но бариера имаше. И тя бе поставена там от някой или от нещо.
Разбира се — продължи замислено Харлан, — в някои отношения Туисъл се заблуждава. Той счита, че човек трябва да еволюира, но това не е така. Вечните не се интересуват особено много от палеонтологията, обаче тя е била една от популярните науки в последните Столетия на праисторическата епоха, така че имам известна представа от нея. И поне едно нещо знам със сигурност: живите същества еволюират само ако това се налага от измененията в обкръжаващата ги среда. Ако тя е стабилна, то и тези същества може да останат неизменни в продължение на милиони Столетия. Първобитният човек е еволюирал много бързо, защото е живял в сурова, непрекъснато меняща се обстановка. Но веднага щом се е научил да изменя средата си по собствено желание, той я направил приятна и стабилна, така че той, естествено, е престанал да се развива.
— Нямам представа за какво говориш — каза Нойс, без ни най-малко да смекчи тона си, — но ми е ясно, че не каза и дума за нас с теб, а това сега е единствената тема, която ме интересува.
Външно Харлан успя да запази присъствие на духа.
— И все пак, защо бе поставена тази бариера на Времето в 100000-ия? — продължаваше той. — Каква цел се преследваше с нея? Ти беше невредима. Тогава за какво бе нужна тя? И аз си зададох въпроса: последва ли нещо от това, че бариерата беше поставена, или — с други думи — какво не би се случило, ако бариерата не беше сложена?
Той замълча, като се загледа в неудобните си тежки ботуши от естествена кожа. Помисли си, че би се почувствувал безкрайно удобно, ако ги свали през нощта, но сега това беше невъзможно, сега — не.
— Отговорът на този въпрос можеше да бъде само един — каза Харлан с мрачна тържественост. — Когато тази бариера се изпречи на пътя ми, обезумял от гняв, аз се устремих назад, да взема невронния бич и с негова помощ да накарам Финдж да признае всичко. За да те спася, бях готов да рискувам Вечността и при мисълта, че съм те загубил завинаги, едва не я унищожих. Разбираш ли?
Нойс прикова в него поглед, който изразяваше смесица от ужас и недоверие.
— Нима искаш да кажеш, че хората от бъдещето са те накарали да направиш това? Че са разчитали, че ще постъпиш именно така?
— Да. И не ме гледай така. Да! Не виждаш ли как това коренно променя нещата? И докато действувах сам, по свои лични подбуди, бях готов сам да поема и цялата отговорност — материална и морална. Но да знам, че са ме изиграли, измамили, че някой управлява и регулира чувствата ми като че съм сметачна машина, в която е достатъчно да вложиш само съответната програма…
Харлан изведнъж осъзна, че крещеше, и рязко млъкна. Той изчака няколко секунди и след това продължи:
— Да знаеш, че си бил просто марионетка в нечии ръце, това е наистина непоносимо. Аз трябва да поправя всичко, което съм извършил не по своя воля. Само тогава отново ще мога да намеря покой.
Може би действително тогава щеше да намери покой. Независимо от личната си безизходна трагедия той чувствуваше приближаването на една грандиозна обща победа. Кръгът се затваряше!
Нойс нерешително се опита да хване ръката му — вдървена, сякаш безчувствена.
Харлан се отдръпна; не му беше нужно нейното съчувствие.
— Всичко е било предварително скроено. Срещата ми с теб. Всичко. Емоционалната ми нагласа е била проанализирана. Това е очевидно. Действие и ответна реакция. Натиснете това копче и човекът ще направи еди-какво си. Натиснете онова копче и човекът ще направи еди-що си.