В пристъп на гняв той скочи от мястото си и замахна да я удари. Тя не трепна. Бе съвършено спокойна. Приличаше на модел, изваян от топъл и красив восък. Ръката на Харлан застина във въздуха.
— Признай! — повтори той.
— Нима след толкова умозаключения все още се съмняваш? — запита тя. — Пък и какво значение има дали ще призная, или не.
Харлан почувствува, че яростта отново го завладява.
— И все пак признай, за да не изпитвам след това никакво разкаяние, да не усещам никаква болка.
— Болка?
— Нойс, аз съм въоръжен с огнестрелно оръжие и съм решен да те убия.
18. Началото на безкрайността
Харлан стискаше в ръката си дръжката на смъртоносното средство. Дулото му бе насочено към Нойс. Но в глъбините на сърцето си той чувствуваше, че пропълзяват съмнения, разкъсваше го нерешителност.
Но защо тя не отговаря нищо? Защо остава все така безучастна?
Нима можеше да я убие?
А нима можеше да не я убие?
— Мълчиш? — изхриптя той.
Тя се помръдна, но само за да седне по-удобно, да сключи хлабаво ръце в скута си, да изглежда още по-равнодушна към насоченото срещу нея оръжие. Когато най-накрая заговори, гласът й бе станал по-самоуверен и беше придобил някаква свръхчовешка, почти мистична сила.
— Ти искаш да ме убиеш, но не защото смяташ, че това е единственият начин да спасиш Вечността. Ако причината наистина е само тази, би могъл да ме изненадаш, да ми завържеш здраво ръцете и краката и като ме оставиш в пещерата, на разсъмване да се отправиш спокойно по пътя си. Или би могъл да помолиш Компютър Туисъл да ме държи под ключ до завръщането ти от праисторическото Време. А би могъл и да ме вземеш със себе си рано призори и да ме оставиш някъде в пустинята. Ако само смъртта ми може да те удовлетвори, това е, защото смяташ, че съм те прелъстила и съм предала любовта ти, за да те тласна по-късно към измяна на Вечността. Ти искаш да ме убиеш, за да отмъстиш на нараненото си честолюбие. И не се опитвай да се самозаблуждаваш, че извършваш справедливо възмездие.
При тези думи Харлан се сгърчи от болка.
— Но ти си от Скритите Столетия, нали? Отговори ми.
— Да — каза Нойс. — Защо не стреляш?
Пръстът на Техника затрепери върху спусъка на оръжието. Но той продължаваше да се колебае. Пряко разума си Харлан все още се опитваше да я оправдае, като се позоваваше на останките от несполучливата си любов и празни копнежи. Може би тя бе отчаяна, че той се отказваше от нея? Може би с лъжите си умишлено се стремеше към смъртта? А може би това бе само глупава афектираност, породена от огорчението, че той се бе усъмнил в нея?
Не!
Така би могла да се държи героиня от филмокнигите, написани в сладникаво сантименталните литературни традиции на 289-ия, но не и момиче като Нойс. Тя не беше от тези, които умираха в ръцете на неверния любовник с радостния мазохизъм на съкрушена кървяща лилия.
Дали пък тя не изключваше с пренебрежение възможността, че той въобще би могъл да я убие, каквито и основания да имаше за това? А може би Нойс разчиташе на своя чар и бе уверена, че той още я обича и в решителния момент любовта ще го парализира и той ще почувствува слабост и разкаяние?
Това предположение засегна болното му място, защото бе твърде близо до истината. Пръстът му прилепна по-здраво към спусъка.
— Ти се бавиш — отново заговори Нойс. — Значи ли това, че очакваш да чуеш моите оправдания?
— Какви оправдания може да имаш ти? — запита Харлан, като се постара да вложи презрение в гласа си.
Вътрешно обаче той се радваше на отсрочката. Тя забавяше мига, в който той щеше да се надвеси над простреляното тяло, над окървавените тленни останки със съзнанието, че това, което бе сполетяло неговата прекрасна Нойс, беше дело на собствената му ръка.
Харлан непрекъснато намираше оправдания за отлагане на присъдата.
„Нека говори — трескаво помисли той. — Колкото повече неща разкаже за Скритите Столетия, толкова по-добре за сигурността на Вечността.“
Той се улови като удавник за тези разсъждения, защото дори в собствените му очи те прикриваха неговото малодушие под маската на твърда непреклонност. Поне за кратко време Харлан можеше да погледне Нойс почти със същото спокойствие, с което го гледаше и тя.
— Искаш да узнаеш нещо за Скритите Столетия? — продължи Нойс, сякаш бе прочела мислите му. — Ако това може да бъде оправдание, то е лесна работа. Може би за теб е любопитно защо например човечеството е изчезнало от лицето на Земята след 150000-ия Век? Интересува ли те този въпрос?