— И след всичко това вие се осмелявате да обвинявате Вечните, че се намесват…
— Обвиняваме ги за това, че многократно са се намесвали, за да държат човечеството оковано в името на безопасността. А ние се намесваме един единствен път, за да ускорим малко насочването на хората към ядрената физика и да бъдем сигурни, че Вечността никога, никога няма да възникне повторно.
— Не, Вечността трябва да съществува — простена Харлан с отчаяние.
— Както решиш. Ти си този, който ще реши. Ако искаш някакви психопати да диктуват бъдещето на човечеството…
— Психопати?! — избухна Харлан.
— А не са ли такива? Ти отлично ги познаваш. Размисли сам!
Харлан я загледа с ужас, но пряко волята си се замисли. Представи си сътресението, което изживяваха Учениците, когато научаваха истината за Реалността, и своя съученик Латурет, който се бе опитал да се самоубие, когато бе узнал горчивата действителност. Бяха го спасили и той дори бе станал Вечен, който сам съставяше проекти за Промените в Реалността, но едва ли някой можеше да знае какви белези остави тази история в душата му.
Харлан си припомни кастовата система на Вечността, ненормалния живот, който превръщаше подсъзнателното чувство за собствената вина на Вечните в ярост и ненавист към Техниците. Помисли си за конфликтите между Компютрите, за Финдж, който кроеше интриги срещу Туисъл, и за Туисъл, който пък шпионираше Финдж. Сети се за Сенър, чийто комплекс за уродливата му лиса глава бе породил у него чувство за непримиримост с всички принципи на Вечността.
Помисли за себе си.
А след това помисли и за Туисъл, великия Туисъл, който също бе нарушавал законите на Вечността.
Стори му се, че той завинаги е знаел, че Вечността е именно такава. Защо иначе щеше така страстно да желае да я унищожи? И все пак той никога не бе признал това напълно, дори сам пред себе си; никога не се беше решил да погледне истината право в лицето. Това стана едва сега, и то — най-внезапно.
Той видя съвсем ясно Вечността като клоака на задълбочаващи се психози, трап, изкривен от неестествени стимули, жалки човешки съдби, безпощадно изтръгнати от своята естествена среда.
Харлан смутено погледна Нойс.
— Сега ме разбираш, нали, Ендрю? — запита тя нежно. — Да вървим към изхода на пещерата!
Той я последва като хипнотизиран, зашеметен от кардиналната промяна, която беше настъпила във възгледите му само за няколко секунди. Чак сега дулото на оръжието се отклони от правата линия, която го съединяваше със сърцето на Нойс.
Първите проблясъци на зората вече светлееха на небето и на неговия фон масивният корпус на капсулата пред входа на пещерата представляваше гнетяща сянка. Очертанията й изглеждаха неясни и замъглени под защитната завеса на филма, с който беше покрита.
— Пред нас е Земята — каза Нойс, — но не вечният и единствен дом на човечеството, а само отправната точка на едно безкрайно приключение. Трябва да вземем решение. Бъдещето на човечеството е в твои ръце. Поле от биовреме ще обгърне двама ни заедно със съдържанието на пещерата и ще ни предпази от последствията на Промяната. Ще изчезне Купър със своето рекламно обявление; Вечността ще премине в небитието, а заедно с нея — и Реалността на моето Столетие, но ние с теб ще останем, ще имаме деца и внуци и човекът ще достигне звездите.
Той я погледна и видя, че тя му се усмихва. Пред него отново бе предишната Нойс и сърцето му пак заби както преди.
Той самият дори не знаеше, че вече беше взел решение, докато светлината внезапно не завладя цялото небе и грамадата на капсулата не изчезна също тъй внезапно.
Харлан потръпна, когато Нойс полека се сгуши в ръцете му, и той разбра, че този момент беше краят, окончателният край на Вечността… И началото на Безкрайността.