С готовност приехме поканата и отидохме дотам с такси.
Мистър Филип Риджуей бе дошъл преди нас и се изненада, като видя годеницата си да пристига с двама съвсем непознати мъже. Той бе хубав млад човек, висок, спретнат, с леко посребрени на слепоочията коси, макар да не бе много над тридесетте.
Мис Фаркуър приближи и сложи ръката си върху неговата.
— Трябва да ми простиш, Филип, че действах, без да те попитам — извини се тя. — Нека ти представя мосьо Еркюл Поаро, за когото често си чувал, и неговият приятел капитан Хейстингз.
Риджуей изглеждаше много изненадан.
— Разбира се, че съм слушал за вас, мосьо Поаро — каза той, докато се здрависваше, — но нямах представа, че Есме има намерение да се съветва с вас във връзка с моята… с нашата грижа…
— Страхувах се, че няма да ми разрешиш — обади се кротко мис Фаркуър.
— Погрижила си се всичко да е в абсолютна тайна — забеляза той с усмивка. — Надявам се, мосьо Поаро да хвърли малко светлина върху тази удивителна мистерия, защото, признавам честно, почти съм си изгубил ума от тревога и притеснение.
Лицето му наистина имаше изпит и измъчен вид и съвсем красноречиво говореше за вътрешното напрежение, което го терзаеше.
— Добре, добре — успокои го Поаро. — Нека обядваме и докато се храним, ще обединим умовете си, за да видим какво може да се направи. Искам да чуя историята от устата на мистър Риджуей.
Докато се справяхме с превъзходния бифтек и пудинга от бъбреци, Филип Риджуей описа обстоятелствата около изчезването на облигациите. Разказът му отговаряше до най-малки подробности на този на мис Фаркуър. Когато той свърши, Поаро запита:
— Какво точно ви накара да откриете, че облигациите са били откраднати, мистър Риджуей?
Той се засмя горчиво.
— Беше повече от ясно, мосьо Поаро. Нямаше как да не го видя. Куфарът ми бе наполовина измъкнат изпод леглото и всичко бе разхвърляно, а там, където се бяха опитвали да разбият ключалката, той бе издраскан и срязан.
— Но аз разбрах, че е бил отворен с ключ?
— Точно така. Опитали са се да разбият ключалката, но не са успели. И накрая някак си трябва да са я отключили.
— Любопитно — забеляза Поаро, а очите му заблестяха с така добре познатата ми зелена светлина. — Много любопитно! Губят толкова време да изкъртят ключалката и изведнъж, откриват, че през цялото време са имали ключ, защото „Хъбз“ прави ключалките в един единствен екземпляр.
— Тъкмо затова е невъзможно те да са имали ключ. Нито за миг не съм се разделял с него.
— Сигурен ли сте?
— Мога да се закълна, а освен това, ако имаха ключа или негов дубликат, защо ще губят толкова време да разбиват една явно неразбиваема ключалка?
— Е! Точно това се питаме и ние! Осмелявам се да предскажа, че решението, ако изобщо го открием, има връзка с този странен факт. Де ви помоля да не ми се сърдите, ако ви задам още един въпрос: напълно ли сте сигурен, че не сте оставили куфара отворен?
Филип Риджуей само го изгледа, Поаро заръкомаха извинително:
— Такива неща могат да се случат, уверявам ви! Е, добре, облигациите са откраднати от куфара. Какво е направил крадецът с тях? Как е успял да ги пренесе на брега?
— О — извика Риджуей. — Тъкмо това се питам. Как? Беше съобщено на митническите власти и всяко живо същество, което напусна кораба, бе най-щателно претърсено.
— Облигациите, доколкото разбирам, са представлявали обемист пакет, нали?
— Точно така. Едва ли са били укрити на парахода, защото половин час след пристигането на „Олимпия“ вече са ги продавали, много преди да изпратя каблограмите с номерата. Един от търговците се кълне, че е купил няколко дори преди влизането на „Олимпия“ в пристанището. Но човек не може да изпрати облигации по радиото.
— По радиото не, но някакъв влекач не мина ли покрай парахода?
— Само на охраната, и то след като бе вдигната тревога и всички бяха нащрек. Аз самият наблюдавах да не ги предадат някому по този начин. Боже мой, мосьо Поаро, тази история ще ме подлуди! Хората започнаха да говорят, че аз съм ги откраднал.
— Но вас също ви пребъркаха на брега, нали? — попита Поаро спокойно.
— Да.
Младият мъж го погледна учудено, без да разбира.
— Виждам, че не схванахте смисъла на думите ми — усмихна се Поаро многозначително. — Сега бих искал да направя някои справки в банката.
Риджуей извади една картичка и надраска няколко думи.
— Покажете това и чичо ми ще ви приеме веднага.
Поаро му благодари, кимна за сбогом на мис Фаркуър и двамата се отправихме по Треднийдл стрийт към управлението на Лондонската и Шотландската банка. Щом подадохме картичката на Риджуей, бяхме поведени през лабиринт от гишета и бюра, заобиколихме чиновници, които изплащаха суми, и чиновници, които получаваха суми, и нагоре по стълбите на първия етаж в малък кабинет ни приеха генералните директори. Двама сериозни джентълмени, чиито коси бяха побелели в служба на банката. Мистър Вевъсуър имаше къса бяла брадичка, мистър Шоу бе гладко обръснат.