— Кажете ми — извиках аз, — този джентълмен не беше ли един от първите, които слезнаха на сушата, когато пристигнахте в Ню Йорк?
Стюардът поклати глава.
— Не, сър, всъщност той бе един от последните, които напуснаха парахода.
Оттеглих се обезкуражен и забелязах, че Поаро се подсмива насреща ми. Той благодари на стюарда, една банкнота смени притежателя си и ние си тръгнахме.
— Всичко е наред — забелязах разгорещено, — но последният отговор сигурно праща по дяволите безценната ви хипотеза, колкото и да се подсмивате.
— Както винаги вие нищо не разбирате, Хейстингз. Последният отговор, напротив, е върхът на моята хипотеза.
Разперих отчаяно ръце.
— Предавам се.
Когато бяхме вече във влака и летяхме обратно към Лондон, Поаро усърдно писа в продължение на няколко минути и запечата произведението си в плик.
— Това е за добрия инспектор Макнийл. Като минаваме, ще го оставим в Скотланд ярд и после отиваме направо в ресторант „Рандеву“, където съм поканил мис Есме Фаркуър да ни направи честта да вечеря с нас.
— А Риджуей?
— Какво Риджуей? — попита Поаро, като намигна.
— Е, разбира ce, нали не мислите… не можете…
— Пак този ваш навик да говорите несвързано, Хейстингз. Всъщност аз наистина си помислих. Ако Риджуей беше крадецът, което е напълно възможно, случаят щеше да бъде забавен — една отлично изпипана работа.
— Но не така забавен за мис Фаркуър.
— Може и да сте прав. Следователно всичко се нарежда чудесно. Сега, Хейстингз, нека разгледаме случая отново, виждам, че умирате от желание за това. Запечатаният пакет е взет от куфара и изчезва, както каза мис Фаркуър, като дим. Ще отхвърлим теорията за дима, която е неприложима при днешното ниво на науката, и ще обсъдим какво би могло да стане с пакета. Всеки твърди, че е невероятно да бъде измъкнат на брега…
— Да, но знаем, че…
— Вие може да знаете, Хейстингз. Аз не зная. Приемам гледището, че щом изглежда невероятно, то наистина е невероятно. Остават две възможности: или да е скрит на кораба (също твърде трудно), или да е хвърлен в морето.
— Имате пред вид с корк, нали?
— Без корк.
Погледнах го смаяно.
— Но ако облигациите са били хвърлени през борда, невъзможно е да са ги продавали в Ню Йорк.
— Възхищавам се от логичното ви мислене, Хейстингз. Облигациите са продадени в Ню Йорк, следователно не са изхвърлени в морето. Разбирате ли накъде ни води това?
— Там, откъдето започнахме.
— Jamais de la vie.5
Ако пакетът е бил хвърлен през борда и облигациите са продадени в Ню Йорк, в него е нямало облигации. Спомнете си, че мистър Риджуей не го е отварял изобщо от момента, в който му е бил връчен в Лондон.
— Да, но тогава…
Поаро махна нетърпеливо с ръка.
— Разрешете да продължа. Облигациите са били видени за последен път като „облигации“ в канцеларията на Лондонската и Шотландската банка сутринта на 23-ти. Отново се появяват в Ню Йорк един час след като „Олимпия“ влиза в пристанището, а според думите на един човек, в когото никой не иска да се вслуша — преди тя да влезе в пристанището. Да предположим, че изобщо не са били на „Олимпия“. Има ли някакъв друг начин, по който те могат да стигнат в Ню Йорк? Да. „Джайгантик“ тръгва от Саутемптън в същия ден, в който тръгва и „Олимпия“, и държи рекорда за бързо прекосяване на Атлантика. Изпратени по пощата с „Джайгантик“, облигациите ще бъдат в Ню Йорк един ден преди пристигането на „Олимпия“. Всичко е ясно, случаят сам започва да се избистря. Запечатаният пакет е фиктивен и навярно е бил сменен в банката. Всеки един от тримата присъстващи мъже лесно би могъл да приготви дубликат, който да замести истинския пакет. Облигациите са изпратени по пощата до някой съучастник в Ню Йорк с нареждането да се продадат веднага щом „Олимпия“ пристигне. Но на „Олимпия“ е трябвало да пътува някой, който да устрои предполагаем обир.
— Защо?
— Защото ако Риджуей само отвори пакета и разбере, че е фиктивен, подозрението веднага пада на тези в Лондон. Не, човекът в съседната кабина на същия параход свършва своята работа. Създава впечатление, че разбива ключалката така демонстративно, че веднага да привлече вниманието върху кражбата, отключва куфара с дубликат на ключа, хвърля пакета през борда и чака, докато и последният човек напусне кораба. Естествено носи очила, за да скрие очите си, и е инвалид, тъй като не му се иска да рискува да срещне РиДжуей. Слиза в Ню Йорк и се връща с първия параход.
— Но кой — кой е той?
— Мъжът, който има дубликат на ключа, който е поръчал да се направи ключалката, който не е бил сериозно болен от бронхит в къщата си в провинцията… — скучният старец мистър Шоу! Престъпници съществуват понякога и между високопоставените хора, приятелю. Ето че пристигнахме. Мадмоазел, успях! Ще разрешите ли?