Ники присви колене и се хвана с всички сила за седлото. Краката й не достигаха металните стремена и мъжкото седло й беше толкова неудобно, че едва успяваше да се задържи върху него. Но щом животното премина в равен галон, тя се поуспокои. Измъкна се от тресавището и пак усили темпото. Успее ли да мине зад каменния зид на края на полето, без да я свалят от коня, ще се спаси.
Поне така си мислеше, докато прескочи зида и разбра, че преследвачът й е сторил същото.
Господи, ами сега? Дръпна по-силно юздите на коня, прилепна за шията му и отново го пришпори. Трябваше да стигне до Ла Ронда, там щяха да заловят тия безумци.
Дребната кобилка дишаше тежко, с пяна на уста, но Ники се носеше в пълен галоп по улиците на Ла Ронда, градчето, където плантаторите от околността ходеха за провизии. В отчаяния си бяг тя хвърли поглед назад, за да види дали преследвачът не се е отказал и така не забеляза, че на пътя й се бе изпречила каруца, натоварена догоре с бъчви. Кобилата усети преди Ники задаващия се сблъсък и подскочи, опитвайки се отчаяно да избегне удара с тежкия впряг.
Ники почувства как гърбът на животното внезапно се изправи, как излетя във въздуха и светът се обърна с главата надолу. Затвори очи пред страшния удар.
Вместо това тялото й се удари в нещо твърдо, но все пак податливо, кожата й се докосна до плат и тя отвори очи, за да види, че е в прегръдките на непознат мъж. Тъй като го взе за онзи, който я следваше по петите, тя се опита да се освободи. Но гръмкият глас на мъжа, който тихо я заговори на френски, мигом я успокои.
— Всичко е наред, шери. Няма да ви изпусна.
Ники преглътна, опита се да си възвърне самообладанието и забеляза, че едва може да говори.
— Един мъж ме преследва — отвърна тя на същия мелодичен език. — Първо бяха двама. Опитаха се… искаха… — Тя сведе поглед към раздраната си ризка, по която бяха полепнали кал и клонки. Фибите й бяха изпопадали и по раменете й се бе пръснала медночервената грива. Гърдите й се повдигаха и спускаха над корсета в такт с учестеното й дишане.
Усмивката на французина угасна и гласът му прозвуча твърдо.
— Няма от какво да се страхувате, шери.
Ники усети мекия плат на дрехата му, когато той я притисна закрилнически към гърдите си. Енергично вирнатата му брадичка подкрепи думите, казани от него и Ники му повярва.
— Дрехите ми… — прошепна тя с надеждата, че той ще прояви разбиране. Но всички думи бяха излишни.
Мъжът заобиколи каруцата, която бе спряла, каруцаря, който приближи с разтревожен вид и тълпата, която се бе насъбрала, за да я отведе от тясната, прашна уличка на дървения тротоар.
Ники вдъхна уханието на одеколона му и сключи ръце около шията на непознатия, за да се хване по-здраво. Щом усети силните му ръце и широката гръд, тя осъзна колко е едър. И освен това — красив, със загоряла кожа и къдрава, тъмнокестенява коса с кехлибарени отблясъци. Веднага забеляза дълбоките трапчинки, когато той й се усмихна, макар че след това лицето му придоби загрижен вид. Имаше топли кафяви очи.
Не ги откъсваше от нея, докато я носеше по тротоара. Но щом се приведе, за да влезе в магазинчето на Годен, топлотата им изчезна. Устните му се бяха свили на тънка резка, а на челюстта му потрепваше един мускул.
— Мадам Годен, — каза той на закръглената, дребна собственичка — малката мадмоазел явно се нуждае от нови дрехи.
Думите му прозвучаха като заповед. Той я занесе до една завеса, която прикриваше вътрешната част на магазина, пусна я да стъпи на земята и й се усмихна окуражаващо.
— Тук ще бъдете на сигурно място, докато се върна.
Хвърли й още един поглед, който й се стори преценяващ. Нежно погали с пръст бузите й, така че мравки я полазиха по гърба и се обърна. Със сериозно изражение размени няколко думи с магазинерката, погледна за последен път към Ники и излезе навън. Забеляза колко широки са раменете му, очертаващи се под тъмносиния фрак, който впечатляващо се стесняваше към тесния му ханш. При всяка крачка под шитите по мярка тъмносиви панталони се открояваха яките му мускулести бедра.
Завесата падна зад него и закръглената магазинерка дойде при нея.
— Наредиха ми да се погрижа колкото може по-добре за вас, мадмоазел. — Мадам Годен отметна една посивяла къдрица и се усмихна.
Ники хвърли последен поглед към завесата, която още се полюшваше леко и преглътна. Главата й беше замаяна, устата — пресъхнала, а пръстите — студени и безчувствени.
— Успокойте се, мадмоазел — каза жената, като забеляза тревогата й. — Ще ви донеса да облечете нещо и никой нищо няма да научи.