За съжаление, не е. Тук, в миналото, тече лято господне 1524-то. Не съм и сънувал, че е имало в Европа град Вертхайм, но явно е имало, защото живея в него. Дните вървят, сутрин и вечер звънят камбаните на „Санкта Ана“ и всичко е от реално по-реално, като площада пред катедралата, който е там от векове, постлан със сив, изтрит от хиляди стъпки плочник. Наоколо строго са подредени, по мястото си в житейската стълба на града — ратхаузът, епископатът, странноприемницата „Трите златни елена“, таверната на минхер Рогевен, чийто горен етаж държи фрау Елза за своето презирано, но полезно заведение, домът на бургмистъра и по-нататък — по власт и имот — домовете на коншелите.
Зад площада тръгват кривите и стръмни улички, които се провират между слепи зидове и прозорчета, вдигнати високо, с дебели обковани капаци, зарешетени отвътре. Ходя денем из тия улички, слушам как Тине бъчварят удря с дървения чук по бъчвите си, как отсреща пискливо се карат две жени, чувам и виждам всичко. Разминавам се с позната, които вежливо се интересуват за здравето ми и аз за тяхното. Никога не съм бил така жив, както сега. А аз съм умрял, само че никой не знае това.
Не знаят, защото почти не говоря. За достопочтените вертхаймски бюргери аз съм чужденецът, доктор по теология и риторика, със странно име. Идвам отнякъде, пътувам за някъде с имперска грамота и сигурно изглеждам тайнствен в очите им, но един доктор по теология, при това богат, трябва да бъде тайнствен. Ако знаеха… какво ако знаеха? Че идвам от бъдещето? Щяха да ме затворят в някой манастир като луд. Колко ли хора от бъдещето имаме в нашите лудници!
Фантомни болки — това са моите мисли. Дано някога свикна с тях. И въобще, трябва да призная пред себе си, че се излъгах. Помислих, че като се върна в миналото, ще бъда господар на постъпките си. Нищо подобно. Аз съм сатаната и искам или не искам, трябва да играя тази роля. Понякога тя ме забавлява, но повече ме дразни. Не само че нямам свободата да живея както си искам, но винаги трябва да се съобразявам с някого и нещо — много повече, отколкото когато скитах из оазисите. Понякога размислям какво да правя, както сега, понякога си говоря, но най-често се надсмивам над себе си. Така е — сатаната също не е бил свободен да постъпва както си иска и положително не му е било весело. А всъщност сигурно в човешката история е имало не само един сатана като мен. Били са много. Изкушавали са глупавото човечество и то е използвало удобните случаи, за да им стоварва греховете си.
Вън трополят стъпки. Повдигам се от обкованото с кожа столче край камината и отмествам завесата на тясното прозорче. Долу минава отряд наемници-швейцарци. Вървят и мълчат. Остриетата на алебардите им святкат в здрача. Коморият им язди напред, но конят му се хлъзва и стърже с копитата си плочника, разваля строя на солдатите. Едно огромно червено слънце се е наболо на камбанарията отсреща.
Лучиано се бави някъде. Каза, че ще дойде тази вечер, но сигурно е останал при някой болен. Той има много работа напоследък и все повече потъва в нея. Подозирам, че прави това нарочно — иска да забрави договора си с мен. Смята, че е продал душата си и се измъчва, без да го показва. Всички сме такива. Продаваме и купуваме несъществуващи ценности, а после страдаме.
Спомням си онази нощ, след като го измъкнах от подземията на замъка. Нощта на нашия договор.
Долу под нас беше градът. В ниското се трупаха островърхи къщи, нахвърляни без ред една върху друга, замръзнали в съня си. На отсрещния хълм се изрязваха кулите на замъка, далечни и малки като детски играчки. Не ми се искаше да говоря, исках само да стоя така, да мисля, че всичко е сън — мой детски сън от времето, когато ми четяха загадъчни и малко тъжни приказки за глухи средновековни градчета и вълшебници, които летят в такива лунни нощи. Този път аз бях вълшебникът и даже нещо по-лошо. И разбрах защо сатаната носи винаги със себе си скръб.
Сигурно нещо от мен се предаде и на Лучиано, защото видях в очите му учудване. Той помълча малко и каза:
— Това е твоят свят, лукавий.