Вярваше го и затова не питаше. После заговори. Като човек, който няма вече какво да губи, решен на всичко. Като на изповед пред сатаната.
Не ми се иска да си спомням тази изповед. Това беше светът, в който ми предстоеше да живея, един див и жесток свят, и Лучиано ми говореше за него. И за себе си. Онова, което беше премислял в безкрайните нощи край жаравата, сега изплува от спомените, доби плът и кръв.
Помнел баща си, много далечен и блед. Една кула и една килия със зарешетено прозорче. Баща му го вдига на ръце, за да гледа през прозорчето. Долу има градче с остри покриви и изкривени от старост улици, а насреща — катедрала със статуи, по които кацат гълъби. Статуите били живи, те оживявали, когато баща му говорел, защото всяка от тях си имала име. И всичко било просто и добро.
После един ден отвели баща му. Светът в тази сутрин се напълнил с хора, а душата — с ужас. Звънели камбани, вън минавали стражи и говорели нещо неразбрано, но толкова страшно, че той никъде не можел да се скрие от техните думи.
Продали детето в солните рудници на Готкройц, за да изкупи греховете на бащата. Слънцето угаснало, спуснали го в мрак — лепкав, напоен със страх. В тесните срутващи се галерии, където не можел да се провре мъж, влизали само деца като него.
Една нощ избягал. Хванали го и го били до смърт. Оживял по чудо. Край каменните парчета сол, в бледата светлина на лоеничетата ужасът бавно се превръщал в омраза.
И когато сметнали, че е укротен, избягал пак. Някакъв скитник-монах го скрил, научил го да проси и краде, а момчето само̀ се научило да отвръща на юмрука с ритник. Живял сред скитниците, влачил се из пътищата полумъртъв от глад, вил в дългите вълчи нощи. А монахът говорел, че този свят е свят на дявола и словата му били истинни, защото бил волгер.
После хванали и посекли монаха. Лучиано се спасил по чудо, но запомнил добре думите на посечения. Злото е тук, на земята, крепят го имот и власт и сатаната им се радва, защото те са дело негово.
Не исках да отричам. Гледах бялото му лице, светещо на луната, дългите му пръсти, които се свиваха и разпускаха, като че търсеха шия, и мислех за странните пътища на думите. Те не бяха негови, тези думи. Зад вековете оживяваха тайни сборища на еретици, отчаяни и вярващи люде, презрели живота повече от смъртта. Патарени, катари, албигойци — оракули на бунта, вещатели на края на света.
И тогава си спомних какво значи волгер. Това бяха те — богомилите, които се бяха разпилели по света и словото им беше подпалило душите. Бяха ги клали, горили, бесели, но думите бяха издържали повече от людете. Волгер по странните закони на езика значеше българин.
Не аз бях негов, а той беше мой — кръв от кръвта на моите незнайни деди, посели смелостта и костите си по неизбродната Европа. Лучиано беше мой и никому друг аз нямаше да го дам!
Слушах го и мълчах. Имаше моменти, в които ми беше трудно да го разбирам. Той говореше за хора, които смяташе, че зная, за места и събития, които никога не бях чувал. Разказваше за нощи и пътища, за преспи и смърт, която препуска с конски тропот по петите му, за градове, красиви като приказка. Един грък от Венеция го взел при себе си, посветил го в тайното изкуство да приготвя злато и отрови. Злато не направил, но станал майстор на отровите.
В онзи миг той беше страшен. По бялото лице бягаха тръпки, очите му светеха като очите на котката. По гърба ми лазеше хлад от думите му.
Майсторът на отровите Лучиано надминал учителя си. Защото съзирал във всяка отрова не смъртта, а отмъщението. Знаел дали жертвата ще умре с видения от преизподнята или бавно ще линее безпомощна, докато измори и отегчи най-любимите си хора. Само смъртта е нищо — всеки умира. Но да чувстваш, че ще умреш, и да виждаш как хората, които са те обичали, вече искат смъртта ти и как скритом се готвят за погребението ти — това било дадено във власт нему, на Лучиано.
И докато по-рано никой не би подхвърлил за кожата му пукнат халер, сега курфюрсти и епископи започнали да си го оспорват. От това Лучиано нищо не спечелил. Животът му се превърнал в нескончаем затвор. Купували го и го продавали като стока, докато попаднал тук, в отсрещния замък. Искали му да прави злато, а той не можел. Тогава си спомнили, че е волгер. Съдили го, осъдили го и пак му искали злато — смятали, че крие тайната. А той в отчаянието си повикал мен. Знаел, че лукавият не оставя своите слуги.
Същата нощ сключихме нашия договор.
— Приемам! — шепнеше Лучиано. — Бъди проклет, лукавий, аз приемам! И не ще се кая после, а ти!
Той беше решил нещо, но не каза какво.
Така волгерът Лучиано получи безсмъртие, а аз — един опасен спътник. Сега ние двамата сме странна двойка. Един доктор по теология и риторика и приятелят му — лекар. Пътуваме от град на град. Уважават ни, но малко се страхуват от нас. Сигурно и хората като кучетата имат шесто чувство и долавят отдалече нещастието. Усещат, че нещо с нас не е в ред.