А иначе всичко е чисто. Теологията е почтено занимание и не е трудно. Аз доказвам съществуването на господа бога. Даже за един посредствен Мефистофел като мен това не представлява особена мъчнотия. Говорят също, че съм добър астролог. Трябва да призная, че за тази доста несигурна слава и аз сам съм малко виновен. Два-три пъти предсказах някои неща — какво да се прави, трябваха ни пари. Моята младежка любов беше историята и горе-долу зная какво ще се случи в този загубен шестнадесети век. Впрочем не трябва да бъда несправедлив. И докторатите, и имперската грамота заслужих заради съветите, които дадох на граф Хесен-Нойбург, но това е друга история. С графа и сега сме добри приятели и ще го търся, ако около мен стане горещо. Така е — започвам да мисля, че между ясновидците от всички епохи е имало пришълци от бъдещето.
А Лучиано от отровител стана лекар. Показах му някои неща. Моите скромни медицински познания, с които в собствения си живот не отидох по-далеч от пустинята и Бахир, са за лято господне 1524-то чисто магьосничество. При Лучиано идват на тълпи, пътуват с дни, чакат го с надеждата, че може да вдигне и смъртник от одъра. Това е и добре, и зле. Добре е, защото златото се сипе върху него като Крез, защото му се кланят и има всичко каквото пожелае от най-екзотичните ястия на трапезата си до най-красивите и глупави жени в леглото си. А е зле, защото ще заговорят — може би и говорят! — че е продал душата си на дявола. И колкото и да ми е неприятно, това ще е самата истина.
Впрочем Лучиано вече не ме нарича „лукавий“ и „мъдрий“ — има известна разлика. И не ме проклина. Мисля даже, че ме уважава. Така, както и аз го уважавам — за смелостта, за омразата му към неправдата и лъжата, за пълната липса на корист и себелюбие. Той още не ми е казал какво имаше наум онази нощ, когато прие безсмъртието, защо го прие. Във всеки случай — не търсеше щастие, нито някакво вечно блаженство. Мога само да подозирам, когато премислям вярванията на богомилите, но не съм сигурен.
Вън се хлопа. Мисля, че е той, познавам начина му да чука. И не съм се излъгал — чувам старческия глас на фрау Марта, моята икономка, която почтително го въвежда.
Лучиано сега е променен, доста по-различен от онази нощ в килията и на хълма. Дългите му черни коси са грижливо сресани и накъдрени. Облечен е богато, далеч по-богато от мен. На кръста му виси елегантна шпага, наметалото и ръкавелите му са обшити със сърма. Но са останали пронизващите очи, които не може да скрие. Богатство и неспокойство лъхат от всяко неговото движение.
Фрау Марта се кланя и излиза, а Лучиано пуска наметалото си на моя стол. Няма поздрав, между нас не са нужни много думи.
— Седни! — казвам. — Не стой като статуя!
Вместо отговор той бърка в жустокора си, вади една тънко извезана кесия и я хвърля на масата. В стаята се разпилява звън на злато. Но на мен не ми трябват пари и той го знае много добре. Сатаната не се нуждае от пари. Тази мисъл ме кара да се усмихвам.
— Ти ли я изпрати? — каза Лучиано глухо и заплашително.
Очевидно не се отнася до кесията, а до нещо друго, което ми е още неизвестно, но което ще науча. Винаги се тревожа за него — той е готов постоянно да извърши нещо безразсъдно, донкихотовско. Впрочем дон Кихот от Ла Манча още не се е появил на този свят и има още доста време, докато се появи.
— Седни най-после! — казвам аз. — Какво искаш? Да извадя шпагата и да се бия с теб за нещо, за което нямам и понятие?
Аз всъщност нямам шпага, но това не е важно.
Лучиано сяда, а аз измъквам една дървена кана с вино и пълня две чаши.
— Настроен си философски — отбелязвам. — Да чуем какво си намислил. И не забравяй, че философът тук съм аз.
Той започва да се успокоява, отпива от виното и ме гледа. Както винаги имам чувството, че ме гледа някой друг с неговите очи, скрит зад фасадата на лицето. Намислил е нещо.
— Добро вино имаш, мъдрий.
— Една от малкото безспорни истини — потвърждавам аз охотно. — Друго?
Лучиано оставя чашата и я оглежда внимателно. Няма какво толкова да я съзерцава. Бохемски кристал — виждал ги е, тези чаши са ми подарък. Но това е отделна история.
— Защо ме изкушаваш? — казва той, след като дълго мълчи. — Това не влиза в нашия договор, мъдрий!
Трябва ми доста търпение, за да разбера какво всъщност е станало. То не е много сложно за разбиране. Вчера се е разболял майстор Йоханес Реалдо, един от знатните хора на Вертхайм. Родът Реалдо е род на търговци и лихвари, на благородници, купили благородството със злато, и на тъмни мъже, спечелили това злато. Даже самият епископ Бранда, господарят на Вертхайм, има нещо с този род. Разболял се е Йоханес Реалдо, най-старият от братята, и бързо извикали Лучиано. Било късно. Реалдо имал нужда вече не от лекар, а от свещеник.