Лучиано сторил всичко, което знаел. Стоял кран смъртния одър на стария Йоханес цяла нощ и днес цял ден, докато болният гаснел. Чувал онази тишина, с която в къщата влиза смъртта, и виждал самата смърт, изправена до главата на болния, но се борил.
— Защо се измъчваш? — питам аз. — Ти в нищо не си виновен.
Той ме поглежда, като че ме вижда за първи път.
— Ти знаеш добре, мъдрий — казва той, — защото ти я изпрати! Ти и никой друг! Защо я поставяш на пътя ми?
Малко по малко започвам да разбирам. Не мъртвият Йоханес Реалдо е смутил душата на Лучиано, а живата Маргарита Реалдо, младата му жена.
Ставам, за да не гледа лицето ми, и отмествам завесата. Отвън през обкованите в оловни рамки прозорчета нахлува залезът, стените пламват, виното в чашите се превръща в кръв. Дантелената камбанария на „Санкта Ана“ е като невероятно приказно украшение — черно върху златно. Бие камбана. Това е камбаната за смъртта на стария Йоханес Реалдо. И за любовта на Лучиано към Маргарита.
Ще минават години. Камбанарията ще се събори, ще се събори и Вертхайм, ще го оплячкосат и изгорят в тридесетгодишната война и никой не ще си спомни за него. Върху камъните ще расте мъх — тъмен, кадифенозелен. А ние двамата с Лучиано ще скитаме като прокълнати в един свят, който ще минава покрай нас, защото няма да е нашият.
Обръщам се. Лучиано седи, затаил дъх. После каза бавно:
— Аз искам Маргарита от теб, мъдрий!
Връщам се пак на масата и доливам чашите. Все едно, не ще отбягна този разговор. По-добре е сега.
— Слушай — казвам. — А аз искам да ми отговориш на един въпрос!
— Питай, мъдрий!
— Защо прие тогава безсмъртието?
Той мълчи, свил устни.
— Какво скри тогава ти от мен? Ти не го поиска за себе си, това зная. Не търсеше щастие, защото всеки стига сам до своето щастие или до смисъла на живота си — това е все едно. Ти беше намислил нещо друго. Какво?
В стаята се спуска тишината. Тя изпълва ъглите, застава между нас — между моя Лучиано и мен. Долу, някъде в приземието, шета Фрау Марта, стъпва тихо, за да не пропъди тишината. Но тя се е настанила добре тук. Бледото лице на Лучиано става още по-бледо.
— Ще ми подариш ли Маргарита, мъдрий? Истина за истина.
— Ще се постарая, Лучиано.
Той мълчи миг, после казва остро:
— Аз исках да те унищожа, мъдрий! Исках да бъда безсмъртен, за да те унищожа! Да намеря корена на злото и да го изтръгна. Но ти излезе по-силен от мен. Ти я постави на пътя ми. Аз не желая вече да бъда безсмъртен — гласът му преминава в шепот. — Не желая, чуваш ли! Искам Маргарита!
Лучиано е прав. Безсмъртието не му е нужно вече, защото смъртта е, която дава цена на нещата. Заради нея бързаме да вземаме, заради нея плащаме все по-скъпо, когато наближава краят.
— Ти искаш да ме унищожиш? — казвам аз. — Това е глупост! Сатаната е много нужен. Нали все трябва да има някой виновен за лъжата, за подлостта, за насилието? Това е. Ако светът остане без сатана само един ден, този ден ще е истинският ад, защото друг ад няма. Изпий си сега виното и да помислим малко как да се добереш до натъжената вдовица!
Той ме гледа като лунатик, а аз си мисля за онази легенда — Фауст и Мефистофел. Значи Фауст съвсем не е търсил собственото си щастие. И Маргарита съвсем не е била онази смирена дъщеричка. Вековете са изопачили истината за Лучиано волгера. Моят Лучиано, потомъкът на еретиците — богомили. Само че какво ще стане по-нататък?
По-нататък не става нищо особено. Лучиано се изправя, той е дошел на себе си.
— Добре — прецежда той. — Ти обеща, мъдрий! Помни, че обеща!
Изобщо — добре се разбираме, няма какво да се каже.
Изправям се и аз.
— Нали нямаш нищо против да дойда с теб? — питам. — Не ти ли се нрави моята компания? Ти и без друго ще я имаш вовеки веков!
Намествам и аз нещо на гърба си и излизам. Трябва да видя как мога да устроя тази работа между Лучиано и Маргарита. А най-доброто място, където човек може да разбере как се устройват „тези работи“, е безспорно таверната на минхер Рогевен.
5.
Няколко стъпала надолу и вход. Така е задимено, че в първия момент с мен става нещо съвсем прозаично — започвам да кихам. След това свиквам. Димът даже е приятен. Той е от голямото огнище, на което се въртят, набодени на дълги шишове, десетина пилета. Под сводовете се носи онзи неясен, но многогласен шум, който поглъща всички останали шумове и в който човек постепенно потъва и се отпуска.