Подхващам дълбокомислен разговор с пастора на богословски теми. Не че особено ме интересуват, но това влиза в плана ми. В края на краищата го каня да почете с присъствието си моя дом. Което значи, че много скоро ще му върна посещението. Ще изтърпя няколко часа разговор с пастора. Лучиано трябва да има Маргарита, затова ще го направя. Той си продаде душата, за да ме унищожи — мен, в когото вижда въплътени болката и страданието на света. А освен болка и страдание не е имал нищо. Той трябва да притежава Маргарита.
Коншелите на масата бъбрят, одумват бургмистъра и другите коншели от ратхауза. Мюлхоф се примъква към тях, за да чуе нещо, което ще му влезе в работа, пасторът ме гледа със сините си очички и не зная какви мисли се въртят зад тях.
Допиваме си бирите и в този момент чуваме оттатък, в голямото помещение, необичаен шум и викове. Надниквам, димът отново ме удря в очите. Нищо особено. Нахълтал е един взвод от солдатите-швейцарци на херцога и са изблъскали от масите неколцина ковачи и колари, за да насядат. Затова са ругатните и виковете. Изблъсканите се разпиляват по съседните маси, мърморят още малко и отново под сводовете се понася многогласният шум на таверната. Солдатите си поръчват пиво, пържени хлебчета и една празна глинена чаша. Слагат в нея зарове и започват да ти търкалят по масата. Играят още на грошове, но всеки знае как свършват техните игри — с извадени ножове и кръвясали очи. Затова татко Рогевен тревожно се върти наоколо.
Двамата с Лучиано ставаме, леко замаяни. Вървим покрай сводовете, прескачаме протегнати нозе, поздравяваме някого, други ни поздравяват — Лучиано на мнозина е помагал. Минаваме покрай масата на солдатите и коморият им отдалеч маха на Лучиано. Този коморий живее втори живот. Една нощ му забиха кама в гърдите и никой не вярваше, че може да прескочи гроба — бяха го изповядали. Но Лучиано го вдигна. Коморият не знае, че трябва да благодари не само на Лучиано, а и на дявола. Сега хвърля заровете и маха на Лучиано да седне до него.
Щом го канят — да иде. Обидно би било да се откаже. Лучиано ме поглежда, швейцарците се разместват, за да го настанят, а аз оставам да стърча зад гърба му. За тях само Лучиано е важен, защото ръката му на магьосник няма цена. Аз съм никой — някакъв отвеян учен.
Играят наистина на грошове. Получили са солдатската си заплата в сребърни талери, но още не бързат да ги разменят. По-скоро засега опитват бирата в каните.
Залагат и хвърлят поред. Костените зарове тракат по масата, въртят се и спират. Някой печели, някой губи, но ядове още няма. Грошовете се местят спокойно покрай каните.
Лучиано е последен, той въобще не е играч. Той така несръчно раздрусва заровете в чашата, че разсмива всички. И сам той добродушно се смее, но докато го гледам, ме завладява особено напрежение. Няма от какво да се тревожа, но чувството расте и аз го познавам — това е страхът от предстояща опасност. Оглеждам се крадешком наоколо. Няма откъде да се появи. Майсторите и подмайсторите от Вертхайм си пият спокойно бирите, гълчавата в таверната е както обикновено, а тук около масата са солдатите. Те са приятели на Лучиано и никой не би посмял и с пръст да ни бутне.
Лучиано вади един сребърен талер, слага го пред себе си и хвърля. Заровете подскачат весело и спират. Три кръста. Пълна печалба. Солдатите избутват грошовете си и беззлобно ругаят — така е било винаги, щастието идва при най-неопитния. Лучиано трябва да хвърля пак, трите кръста му дават право на това.
Той се смее — печалбата и парите не го интересуват, но, разбира се, му е приятно. Раздрусва чашата и я захлупва, после я вдига.
Наново трите кръста.
Дъхът ми спира, аз вече зная откъде идва страхът ми. Солдатите се взират в заровете и мълчат удивени. Някой казва нещо полугласно, но пак млъква. Лучиано също се чуди, после ме поглежда подозрително през рамо.
— Да си вървим! — казвам с чужд глас.
Но така не може. Той трябва да хвърля, докато предаде чашата на следващия. Върти я, заровете в нея тракат, десетки очи като омагьосани следят ръцете му.
Аз съм сигурен, моят страх не ме лъже — наново са трите кръста. Старая се да не мисля за тях, даже не ги гледам. Наоколо се спуска гробно мълчание. От съседните маси надигат глави. Никой не е свикнал да вижда мълчаливи солдати. Какво става?
Лучиано се опира с две ръце на масата и се изправя. Като по даден знак тежко се изправят и другите. Искам да го хвана за рамото и да го измъкна, но разбирам, че ще е безсмислено. Той трябва да играе.
Лучиано даже не разклаща сега чашата. Само поставя заровете в нея и я обръща.
Трите кръста.
Една кана пада от масата и начупва тишината на късове. Тогава Лучиано побеснява. Сграбчва хищно заровете, натиква ги в чашата, хвърля. Аз не гледам, зная какво има там, на масата.