В очите на солдатите удивлението се сменя с ненавист, после със страх. Те мълчаливо отстъпват, някой посяга към ножа си. Кръгът около нас се разтваря.
Лучиано е бял като мъртвец. Той вдига чашата и с всички сили я удря в пръстения под. Но тя не се счупва, дрънва глухо и се изтъркулва някъде. Той посяга към заровете, ръцете му треперят, заровете се плъзват като живи и пропадат под масата. Светлината на лоеничетата гори в среброто.
Той се обръща и тръгва. Кръгът около нас се разкъсва, ние крачим към вратата. Аз вървя като механизъм, нагласен да върви, без нито една мисъл в главата. Само искам да стигна по-бързо вратата, да излезем навън, нищо друго.
Вървя и виждам един от солдатите. Той стои по-встрани и ме гледа без страх, но и без съчувствие — така, както ме гледаше онзи — Сибелиус. Същото изсушено лице без бръчки и без възраст, същите дълбоки, пронизващи очи. Защо не съм го виждал досега?
Но аз нямам време да мисля кой е този солдат. Крача с чувството, че ще забият нож в гърба ми. Излизаме и чувам как в тишината някой казва глухо:
— На този… дяволът държи ръката! Самият дявол!
6.
Седим с пастор Фром и разговаряме на възвишена тема — спасението на душата. Кротко и спокойно, както подобава на двама знаещи. Виното на пастора е чудесно, обедното слънце прозира през завесите и плете своите дантели върху мозайките на пода. Пасторът ме гледа със сините си очички и се усмихва с устните си.
Защото и двамата знаем много добре за какво разговаряме така кротко и спокойно. Не за спасението на душата, а за продажбата на душата на Маргарита Реалдо.
Пастор Фром съвсем не се учуди, когато извадих обшитата със сърма кесия и я положих на масата. Той като че беше очаквал това. Само се вслуша леко в звъна. Да, злато беше.
— Щастлив съм, достойни отче, че аз, чужденецът, се радвам във вашия град на такова гостоприемство, и не намирам думи да изразя своята признателност…
И така нататък. Лично към него. Нека приеме моя скромен дар. Нека го употреби, както намери за добре — за нищите, за онези, които нямат покрив над главите си, за гладните и босите.
Слънцето плете по мозайките своите дантели, както аз изплитам фразите. Пастор Фром седи достойно и се усмихва с устните си. Той приема. Моето добро дело няма да остане незабелязано. Има Един, който вижда и който знае. Всичко, дадено за спасението на душата, е дадена Нему.
Кесията седи между нас. Значи, трябва да дам още.
Аз се трогвам от неговите слова. Бъркам в жустокора си и вадя още една кесия — колкото първата. Слагам и нея на масата и се понасям по вълните на красноречието. Никога не съм говорил така красноречиво и възвишено. Нека се грижат добри люде за болните, нека те се молят за спасението на душата ми и да славят Него, единствения и милосърден. Друго не желая.
Мисля си все пак колко ли ще струва Маргарита Реалдо. Нещо прекалено скъпа ми се вижда. Ако пасторът пак започне да развива тезата за Оня, който вижда и знае, ще трябва да го ударя на пазарлък.
Но и пастор Фром, изглежда, преценява, че не бива да се прекалява при спасението на душите, защото става, взема кесиите и се кръсти. Следвам го и аз в кръстенето. Ние сме абсолютно единодушни.
После той сяда пак, примигва с очичките си и пита:
— Е, синко, аз съм само един стар и болен човек, но какво може да стори един стар и болен човек за тебе, знаещия всички науки?
Аз не искам нещо особено. Просто — неговото снизхождение към грешните, защото кому можем да бъдем съдии ние тук, на този свят?
Той напълно одобрява моята теза за неподсъдността и за прошката. Седи и кима.
Точно така искам да седи и да кима и да не знае колко време се бави Маргарита Реалдо в изповедалнята. За останалото ние с Лучиано ще се погрижим — църквата „Санкта Ана“ има няколко изхода. Маргарита Реалдо ще идва всеки петък за опрощение на греховете си.
Пастор Фром премисля. Претегля в ума си тежината на моите кесии и тежината на греховете — бъдещите грехове на вдовицата. Мисли дълго, отпива от чашата си и аз — от моята. После казва:
— Аз, синко, съм стар и болен човек. Очите ми отслабнаха, ушите ми недочуват. Но в едно съм съгласен е теб, знаещия науките. Трябва да прощаваме на каещите се!
Това за отслабналите очи и недочуващите уши е ясно. Споразумяхме се. По-нататък?
Пасторът се усмихва, този път и с очите си.
— Синко — каза той, — а твоето злато наистина ще отиде, за да подкрепим нищите. На мен то не ми е нужно, за какво ми е? Грешният ще греши и нека го съди Онзи, който има право да съди единствен. По-добре е да нахраним гладния и да облечем голия!