Интересно, как ли ще изглежда Вертхайм след сто години, след двеста? Тези къщи ще се съборят и безкрайно търпеливото човешко племе ще построи други. После ще се съборят и те. Но аз ще бъда. Все така немного щастлив и немного нещастен. Ще виждам как се мени всичко. Планините ще обрасват с гори, горите ще умират. Но аз ще бъда. Камъните ще се разсипват в пясък и вятърът ще го разнася по четирите краища на света. Но аз ще бъда.
Не е лесно да си безсмъртен, това вече разбирам.
7.
Не мога да се освободя от чувството за нереалност, то ме преследва навсякъде. Във всичко, което правя, има от него — като че съм призрак, пратен да смущава духовете. Всъщност аз наистина съм призрак, но не желая да го осъзная. Почти не излизам, повече стоя затворен в стаите си, защото стените около мен създават увереност. Навън съм несигурен. Каменните домове на Вертхайм, зидовете, плочниците — всичко ми изглежда като декор, който би се разклатил, ако го блъсна малко по-силно и зад който бих могъл да погледна и да видя, че няма нищо.
Хората също ме смущават. Те ходят, разговарят, смеят се или вият от мъка, но не са живи. Зад всеки от тях аз виждам бъдещето му, виждам какво ги движи и накъде отиват. И щом ги погледна с очите си на призрак, който ще се роди след векове — те избледняват, превръщат се в механизми, в някакви добавки към декора.
Само сънищата ми са други. В това е абсурдът. Там аз съм истинският, там няма хора-механизми. Там Вера се смее истински или ме лъже очарователно-наивно, моят град под Витоша блести вечер в синкавите си слънца, има болни, които чакат от мен помощ, има здрави, които ме обичат или мразят. После отивам в оазисите и даже пустинята е по-добра от Вертхайм — чуждия и омразен Вертхайм. Разправям се с Ханс и го ругая за нескончаемите му хитрини, препускам с раздрънкания „форд“, който цвили като стар боен кон, слушам над главата си пясъчните бури.
А после се събуждам и дълго лежа без сили и без мисъл.
Тежко и горко на сатаната, ако е бил сатана като мен! Ставам, влача се из стаите, надничам зад малките прозорчета, стегнати в оловни рамки. Долу фрау Марта шуми тихо, живее си някакъв свой живот и сигурно отдавна би ме напуснала, ако не беше богатата заплата. Тя се бои неизказано от мен, виждам страха в очите й. Не мога да й обясня, че не трябва да се страхува, защото аз съм само един нещастен призрак — нищо друго.
Но и фрау Марта, и Тине бъчварят, и фрау Елза, и пастор Фром, и даже онзи подлец Мюлхоф си живеят в своето време и са щастливи посвоему.
Понякога, когато си мисля за тяхното време, се развеселявам и това са от малкото ми весели минути. Ходя из стаите и се смея на глас. Та това е времето на хуманизма! На големите човешки идеи, на проблясъците на духа, на Еразъм и Рабле, за които сме чели по учебниците си!
Хуманизъм? Аз много съм идеализирал това време. Насилие, робство на духа, мрак и безсмислена жестокост — не мога вече да уважавам това време на хуманизма. Някъде по килиите се крие Еразъм. Той вече е написал своята „Възхвала на глупостта“ и сега се проклина за моментната си смелост. А Франсоа Рабле е още монах-францисканец и учи премъдростите на писанието в манастира Фонтене льо Конт. Седи, трупа омраза и не знае, че като напише „Гаргантюа и Пантагрюел“, му предстои да изкарва хляба си под чуждо име с лекарския скалпел, защото просветеният монарх Франсоа I ще го погне из цяла Франция.
Кого да уважавам? Ландграф Хесен-Нойбургски, който се разтрепера като лист, когато му пророкувах някои нещица? Та той искаше веднага да ме прати на ешафода и се усмири само когато го заплаших, че е омагьосан да умре в страшни мъки един час след мен. Повярва глупакът, и не можеше да не повярва! После станахме приятели и побърза да ме отправи с грамотата си, която сега ми отваря всички врати. Повече бих уважавал фрау Елза — тя е видяла и патила жена. Знае всичко, което трябва да се знае, за да можеш да се промъкнеш в този лабиринт от безправие и жестокост, и е добра към жените в своето заведение, колкото може да бъде добра.
Не мога да уважавам никого, защото никой не ми е равен.
Може би — само Лучиано. Той е избухлив, честен, смел, злобен и еднопосочен като меч. Неговата съвсем безразсъдна обич към суетната Маргарита го прави по̀ човек, иначе той би бил каменен идол. Когато го сравнявам с другите, в душата ми, която иначе така е загрубяла, се промъква мъничко гордост. Това е той — възпитаникът на богомилите! Потомък на хората, които подпалиха въшливата черга на средновековна Европа и сами изгоряха на кладите. Искам да му подам ръка, да го науча на нещо, което не знае, но не мога — той върви по своя път и може би аз само ще му преча.