Защото той върви по своя път и ме мрази. Мрази ли ме? Не зная, но положително има моменти, когато ме мрази. Той не може да примири съвестта си с мен и страда.
Зная кога страда най-много. Когато на Пазарния площад вдигнат ешафод и изкарват железните клетки с осъдени. Той, безсмъртният, е винаги там и гледа със свити юмруци и стиснати зъби.
И аз ходя там. Площадът винаги така се пълни, че просто няма къде да се провреш. Такова представление невинаги се случва, а пък и хората на ландграфа оглеждат — кой не е дошел. Тълпата се натиска отвсякъде, долу край катедралата евреите-продавачи нареждат своите масички с пиперени сладки, игли, конски гребени, мъниста и обеци, децата надуват свирки или плачат за свирки. Вървят монаси, препасани с въжета, и никой не знае какво мислят под прихлупените качулки. Празник.
И аз се пъхам из тълпата и слушам хората. Те много говорят, но не за това, за което са дошли. Можеш да чуеш последната история как епископските стражи едва не заловили лудия Николаус при вдовицата на Оле и как се измъкнал през зимника. Май не е много луд, тази Николаус! Или как минхер Шванцер продал изгодно сукното, макар че цените тази година са ниски, защото няма война… Говори си тълпата. А около ешафода стоят швейцарците. Едри, високи мъже с тъмен поглед. Странен народ са тези швейцарци — наемници на ландграфа. Сядат по таверните и пият, но не се напиват — страхуват се. Знаят, че никой не ги обича. Мълчат и пият, после се бият помежду си.
Последния път видях на площада Лучиано. Стоеше облегнат на зида на катедралата. Видя ме и той и очите му светнаха от злост.
— Дошел си, а — процеди той, — да вземеш душите на… онези? — и кимна към ешафода.
— Успокой се! — казах аз примирително. — Те нямат души. И аз съм дошел като другите и… като теб.
Но той не се успокояваше.
— Лъжеш! Защо са тук всички тия? А?
— Много просто. Искат да почувстват радостта, че живеят. Къде другаде, ако не тук, и кога, ако не сега?
Той помълча, после каза:
— Ти си прав както винаги, мъдрий. Как иначе ще живеят тези, които сега тук се тъпчат и източват шии, за да виждат по-добре? Нали довечера ще се върнат във вонящите си дупки? Нали трябва да са доволни, че все пак живеят, макар и в дрипи, и да заспят спокойно, защото има и по-лошо? Ти си прав.
— Я по-тихо! — казах аз и се огледах. Стори ми се, че един продавач на просени питки много се ослушва и все се навира към нас. Но Лучиано въобще не ме слушаше:
— Това е! Всички искат да са вечни. Затова идват тук, подлеците!
— А ти да не си по-добър? — запитах аз. — Въртиш се около… хм, тази, около която се въртиш, и не можеш без нея. То е същото. Искаш да си вечен! Само че не го разбираш.
Той ме погледна така, че ако можеше да ме убие с поглед — би ме убил. Но призрак не се убива.
— Ти да не мислиш, че те обвинявам в нещо? — подхванах аз, когато разумът му се върна. — Ни най-малко. И напразно си създаваш угризения!
Той искаше нещо да отговори, но тогава изведоха смъртните и тълпата така зарева и така се залюля, че го изблъскаха някъде и го изгубих. Положително беше побеснял, но после щеше да размисли.
А когато един безсмъртен размисля, винаги е от полза.
На Лучиано това му трябва, защото той непрестанно е готов да се забърка в някаква история, от която после го вадя с голям труд.
Както беше историята с минхер Петрус — един от коншелите в ратхауза. Не мога да си спомня без яд тази история.
Минхер Петрус се беше залежал, целият изкривен, без да може да мръдне. Изредиха се всички малко-много знаещи, пускаха му кръв, гряха го на пясък — нищо не помогна. Само за Лучиано не пожела да прати — боеше се сигурно, че ще му вземе много скъпо. Което е право. Лучиано наистина не прощаваше на такива скъперници като него.
Един неделен ден Лучиано дойде при мен. Видя ми се развеселен. Тъмните му очи се смееха на бледото лице.
— Какво има? — попитах аз. — Щом си весел — не е на добре, пак нещо си намислил!
— Вярно е, мъдрий! Намислил съм да излекувам Петрус кривия.
— Откога такива намерения?
— От днес, мъдрий. Днес след литургия викарият излезе пред притвора и обяви, че благочестивият раб божи Петрус ще даде сто дублона на онзи, който с божия помощ го вдигне на крака и го излекува от тежката болест. Представяш ли си, ако го излекувам и трябва да даде сто дублона? Той ще се простре отново и ще умре!
— Това си го избий от главата! — казах аз. — Петрус да ти даде сто дублона! Няма да го бъде.
— Не ми е до парите — каза Лучиано, — а до това да го накарам да плаща! Петрус друго не заслужава — един по един да брои дублоните!