После стана тихо. Валентин лежеше на плочника, някой отнякъде викаше, трополеха стъпки.
Ние побягнахме. Тичахме като безпаметни из кривите улици, излязохме вън от града, изкачихме височината над Вертхайм и спряхме. Долу беше градът — като че изрязани от цветно дърво малки къщички в светлината на изгряващата луна. Миришеше на бор и на гнили листа. И аз пак имах чувството, че това съм го преживял, че то е ставало някога и някъде, но може би тогава аз още не съм било роден и Лучиано не е бил до мен и светът е бил здрав и не толкова тъжен.
Седяхме и мълчахме. После Лучиано каза:
— Аз слизам долу. Трябва да я видя. Само веднъж още, мъдрий, но трябва да я видя! Разбираш ли, ти, който никога не си обичал!
Разбирах. Не можех да му кажа, че и аз съм човек като него, че и аз съм обичал. Силно като него. И напразно. Той беше тук, Маргарита беше долу и той искаше да я види и имаше право да я види, защото беше жив. А аз, сатаната, господарят на злото, бях само един умрял човек и щях да живея след столетия.
Не можех да го спра. И не беше справедливо да го спирам. Той стана и тогава видяхме и двамата, че хоризонтът светлее. Не на запад, където слънцето беше залязло, а на север. Тъмно, червеникаво зарево.
— Идат! — каза Лучиано глухо. — Идат моите братя! Идат прокълнатите, отритнатите, нищите, отчаяните и вярващите мои братя! Виж добре това, мъдрий! И ме чакай, аз ще се върна скоро!
След това тръгна надолу по пътечката, а аз седях, вдъхвах миризмата на бор и влажна земя и гледах червения хоризонт.
Лучиано не се върна нито тази нощ, нито следващата. Аз слязох във Вертхайм и разбрах истината. Тя беше много жестока, такава истина, каквато може да ти поднесе само животът. Маргарита Реалдо беше предала Лучиано. Бяха го хванали и го бяха затворили в подземията на ратхауза.
Мен никой не ме преследваше. Имперската грамота ме пазеше.
Върнах се у дома си, фрау Марта ме посрещна както обикновено, както обикновено сложи трапезата и ми наля вино. Аз вечерях и отидох у пастор Фром.
9.
Той си беше вкъщи и, изглежда, бе ме очаквал. Покани ме, като че нищо не бе станало или най-малко — че нищо не знаеше. Усмихваше се добродушно, само сините му очички не се смееха.
Говорихме за това-онова, после той каза така, между другото.
— Мисля, че нещо лошо е станало с твоя познат, мъдри синко!
Каза „познат“, а не — „приятел“ както по-рано.
— Лучиано е моят най-обичан приятел, достойни отче!
Лицето му си остана същото, като че нищо не беше чул. Не очаквах отговор, но все пак запитах:
— Защо е затворен в ратхауза, достойни отче?
Пасторът мълча дълго. Аз бръкнах в жустокора си и се постарах добре да зазвънти златото в кесията, която носех. Но отец Фром поклати глава:
— Задръж своите дублони, мъдри синко! Те сега не са нужни. Обвинението срещу твоя приятел е тежко. Помагал е на онези… от Тюрингия, които утре ще похлопат и на нашите порти.
Значи — не за смъртта на Валентин. Пасторът като че разчете мисълта ми и добави:
— Помагал е, достойни синко. Убил е пратеника на солдатите, вестоносец за граф Хесен-Нойбург. Око за око.
Никой, значи, не преследваше Лучиано заради любовта му към Маргарита и смъртта на нейния брат, заради това, което беше истина! То не застрашаваше спокойствието на вертхаймци и пред него те бяха готови да бъдат слепи и глухи. Бяха го затворили заради въстаниците, които палеха хоризонта. Щяха да съдят не друг, а волгера Лучиано, еретика. Потомъкът на прокълнатите, отритнатите, смелите и вярващите богомили, чийто дух разбунтуваше Европа. Него щяха да съдят.
Помълчах малко, после казах решително:
— Аз мисля да помогна на приятеля си, достойни отче. Не зная още как да сторя това, но ще го сторя!
Пасторът не отговори.
Станах да си вървя и тогава отец Фром каза едно име. Нищо не го принуждаваше да го каже, спокойно можеше да мълчи. Не зная защо го изрече. Изобщо онова, което ставаше зад сините очички, ми беше непонятно. Но пасторът каза името на комория на стражата. Това беше същият онзи коморий, когото Лучиано беше вдигнал от смърт. Ако в този загубен век имаше поне малко човешка благодарност — коморият щеше да помогне на Лучиано.
Пасторът ме изпрати до входа и като се загърна зиморничаво в расото си, каза:
— Защо се учудваш, синко? Аз бих желал твоят приятел да живее. Макар че той е от тези, които умират рано. Човекът е нищо, целта е всичко, мъдри синко! Другото е грях.