— Съжалявам, не остава време за всичко. — Той вдигна фенера. — Лека нощ!
Ханс свали виндякето си и се изтегна на леглото, за да провери дали ще му е удобно. После седна на ръба и запали цигара.
— Не трябваше да се отклоняваме, хер доктор!
Нямаше смисъл да му отговарям. Пак сестра Дороти му беше в ума. Той дръпна от цигарата и каза убедено:
— Смахнат е. Те всички са такива.
Отнасяше се за Сибелиус, но в това „те“ бях и аз. Ханс много обичаше да мисли на глас в мое присъствие. Той въобще беше добро момче, но сега нямах намерение да го слушам. Постлах леглото с едно одеяло и легнах облечен, като пъхнах пистолета под възглавницата. Ханс помърмори малко недоволно, но аз се преструвах на заспал.
Мислех си — какъв свят! Даже тук, в глухотата на пустинята, където животът тлее едва-едва от оазис на оазис, човек може да налети на такива хора, които години се ровят в нещо, преследват нещо с упоритостта на маниаци и мечтаят за голямото откритие. Нима още ги има по света?
Сигурно ги има, нямаше какво да се учудвам, защото и аз някога бях от тях. Ходех нощем като привидение из клиниката, а денем дремех над микроскопа. И сега още не мога да си простя за глупостта и за пропиляното време. Смятах, че ще учудя света и ще ощастливя Вера.
Трябва да спя. Утре ме чака тежък ден и съвсем безсмислено е да се тровя за Вера, защото и без друго много съм се тровил. Всичко минава, и това ще мине. А и какво толкова е станало? Аз я обичах, а тя — не мога да кажа, може би ме харесваше. После се омъжи и замина. Намери някакъв и сега е в Копенхаген или Осло или бог знае где из скандинавските столици. През зимата се разхожда в Корсика, през лятото се връща в България, по за седмица-две на „Златните пясъци“. Не мога да й се сърдя. Прекалено дълго щеше да ме чака да я заведа аз в Корсика.
Обръщам се в леглото и пръхтя от досада и нерви. Вера беше за мен катастрофа. Бях седмици като болен и ми е чудно как ме държаха на работа. После сам напуснах клиниката веднага щом министерството ми предложи да ме прати тук, защото ми дотегнаха доброжелателните усмивки на колегите и мръсните им сплетни. Спомням си от време на време за София, за светлата зеленина на кестените и нежните контури на Витоша, но всичко е избледняло и продължава да избледнява като стар акварел. От миналото нищо не се връща.
А аз съм един най-обикновен неудачник и ако не друго — поне това ми е съвсем ясно.
Като че ли с тази мисъл съм заспал.
2.
Събудих се изведнъж, с чувството, че в стаята има някой. Отворих очи, но не помръднах. На отсрещното легло Ханс въздишаше в съня си. Нямаше никого освен нас двамата. И все пак не можех да се освободя от противното усещане, че само преди миг някой втренчено ме наблюдаваше от ъгъла. Така се събуждах някога като малък, задъхан от безпаметен страх. Не, наистина нямаше никого. Само синята луна изрязваше по стените и пода остри триъгълници.
Не можех повече да спя. Станах, извадих цигара. Ханс промърмори нещо и тежко се обърна на другата страна. Не ми се пушеше. И изобщо време беше да напущам тази проклета пустиня, иначе нервите съвсем нямаше да издържат. Пъхнах по навик пистолета в джоба и открехнах вратата.
Вън беше ясна, дълбока нощ. Под призрачната луна пустинята изглеждаше като стъклена, живееше някакъв друг живот, в друго време. Лунните нощи винаги са ме потискали. В тях човек се чувства съвсем нищожен, чужд и излишен за природата.
Погледнах надолу към нашия „форд“. Той си стоеше там, където го бяхме оставили — жалък като някое неловко насекомо, попаднало случайно на непозната планета. Ясно ми беше защо тия двамата — Сибелиус и Клод, са останали сами и защо Клод непрестанно бяга. Да съзерцаваш като натрапчиво видение пред себе си отминалите хилядолетия не е нещо много приятно.
Тръгнах бавно край постройката и когато завих зад ъгъла, забелязах, че прозорецът на библиотеката свети. Доктор Сибелиус не спеше. А може би Клод отново беше зле?
Почуках на прозореца. Отвътре се показа докторът, кимна и мина да отвори вратата.
— Заповядайте.
— Видях, че свети — казах аз. — Да не би нещо с Клод?
— А, не. Спокоен е, той спи оттатък. Моля.
Той се отдръпна и ме покани в библиотеката. Влязох. Сибелиус премести петролната лампа на писалището и седна зад него. Аз се разположих на креслото насреща и го загледах. Сега в светлината на лампата чертите на лицето му изглеждаха още по-остри и той целият беше така изсушен, че човек не знаеше каква възраст да му даде. Ханс имаше право. Сибелиус беше от тази порода учени-маниаци, без семейство, без личен живот, за които единствено важно нещо в света е някакъв надпис или глинено парче от периода Урарту, което отдавна вече никого не интересува.