— Кой сте вие, Огюст Сибелиус?
— Това вече е разумно! — каза той доволен. — Предположете, че съм… както вие ни наричате „същество от извънземен произход“.
— Вие сте човек.
— Да. Водя се по вашата теория, че всички разумни същества в Космоса трябвало да ви приличат. Отначало смятахте планетата си за център на Вселената, после своето слънце, а сега — себе си. Как да вляза в контакт с вас?
Той беше безупречно прав, не можех да отрека. Но безсмъртието беше детинска измислица, тиха радост.
— Знаете ли, вие все пак ми се нравите — установи той. — Другите на ваше място направо се съгласяваха с безсмъртието. И нещо повече — той се изсмя късо — … не само се съгласяваха, молеха ме. А вие се съмнявате. Добре! Представете си, че съществува цивилизация, която стои много по-високо от вашата. Цивилизация, за която нямате и понятие. Можете да допуснете това, нали?
— Да.
— Е, и тази цивилизация владее почти всички процеси в живата материя. И генетичния код… да се изразя с това ваше понятие… разбирате ли ме?
— Да.
— Тази цивилизация стига до управляване на безсмъртието. Как мислите, какво трябва да направи?
Не знаех. Знаех само едно — че като във водовъртеж все повече потъвам някъде, в нещо, което не е реално и не може да бъде.
— Тази цивилизация не може да си позволи игра с безсмъртието, защото това означава катастрофа за цялата жива вселена. Представяте ли си безсмъртието в ръцете на страха, на подлостта и на злото?
Той не изчака да отговоря. Нямаше какво да отговоря.
— Ние решихме да извършим опит. Да предложим безсмъртието на вас, хората, като същества с по-нисък… — той се запъна малко — … с по-нисък коефициент на развитие. Легендите за Метусалем хилядагодишния и за вечно младия Фауст са се раждали там… — той посочи с ръка навън, може би към старите развалини. — И съвсем не са легенди!
Всичко беше рожба на болно въображение. И „извънземните същества“, и другите цивилизации, и това безсмъртие. Но беше безсмислено да споря с него. Трябваше да поговоря още малко, да го успокоя и да намеря повод да изляза. Той беше само телепат. Един маниак, който е живял тук в пясъците и окончателно се е побъркал. Телепат и маниак, който си е въобразил, че е бог и който…
Не успях да довърша мисълта. Той изчезна.
Лампата продължаваше да разлива спокойната си жълта светлина по писалището, като че беше стояла вечно там, на това място. И като че ли още виждах част от Сибелиус — ръцете му, облегнати на ръба на писалището, и черната сянка на стената зад него. Но него го нямаше.
Това беше абсурдно, нелепо, толкова нереално, че аз въобще отказвах да го възприема. Седях в креслото е широко отворени очи и не се страхувах, а мислех нещо съвсем дребно и странично — че писалището е одраскано в единия ъгъл и че би трябвало да го оправят малко, защото така изглежда съвсем старо и то може би не е писалище, а нещо друго, което не зная и не мога да зная…
Той се появи пак. Изведнъж, както изчезна.
— Извинете — каза той. — Това не зависеше от мен. Съжалявам, ако съм ви смутил.
Не бях смутен, просто бях изваден от релсите. Ако у мен започваше лудостта, тя сигурно започваше по този начин — с халюцинации.
— Съжалявам — повтори той загрижено. — Това трябваше да стане, но не успях да ви предупредя. Ако ви е зле, можем да прекъснем разговора.
Не се страхувах. Човешките нерви имат свой предел и когато той бъде минат, всичко става безразлично. Седях и просто го гледах. Там, в облика на рус, избелял от пустинното слънце човек, седеше нещо, което не можех да осмисля — фасада на човек. Двойник, пратен отнякъде. Той съвсем не беше луд. С един луд аз бих могъл да се оправя — чувствах тежината на пистолета в джоба си. Но за това нещо с фасада на човек моите куршуми щяха да бъдат смешни.
— Защо мислите така? — каза той. — Вярно е, че не мога да се покажа в истинския си вид. Вие не бихте го понесли. Но аз няма да ви сторя зло. И защо смятате, че безсмъртието е невъзможно? Вие самите рано или късно ще стигнете до него и тогава ще имате същите проблеми като нас.
Той говореше съвсем разумно и аз малко по малко се съвземах. Усещах хладната кожа на креслото под пръстите си, облегалото зад гърба си, твърдия под. Живеех и бях невредим, поне засега. И ми предлагаше нещо, което беше невероятно, но не бях ли видял вече достатъчно невероятни неща?
— Това е изключителен случай за вас — добави той.
Мълчах. Много изключителни случаи бях пропускал.