— Да. Но сега е единственият шанс в единствения ви живот. И вие сте единственият между милиардите хора, от които избирам. Мислете!
Още го отричах с разума си, но вече чувствах, че това за безсмъртието беше вярно. Не можех да мисля. Като че тук, на креслото, седеше друг човек, който слушаше равния глас на онзи зад писалището, а истинският Владимир Деянов спеше оттатък и сънуваше. Единият можеше лесно да се съгласи — този, който беше тук. Той и бездруго беше захвърлил всичко, което беше смятал за ценно, и дали щеше да приеме или не — нямаше никакво значение. Той беше свободен да избира. Но другият, който спеше оттатък, беше сам и нещастен. Толкова сам, че можеше да потъне в своите сънища и да не се събуди вече, ако бъде изоставен.
— Разбирам — каза Сибелиус. — Смятате, че сте моя жертва. Грешите. Това е споразумение. Вие печелите безсмъртието, а ние — наблюденията. Това не е жертва.
Той го казваше и беше истина, но аз се чувствах зле. Като животно за опит, плъх, комуто показват някаква невероятно желана примамка и който знае, че няма избор — примамката е такава, че рано или късно ще я вземе.
Сибелиус поклати глава.
— Напразно се измъчвате. Другите не мислеха като вас.
Имало е и други, той го повтори. Те са приемали и са били безсмъртни. Живели са между нас, само че ние не сме ги знаели и сме ги гледали като обикновени хора. Какво е ставало с тях? Би трябвало поне това да ми каже!
Полуусмивката, която покриваше лицето му, изведнъж падна. Очите му станаха остри, кръгли, като очи на машина.
— Вие сте прав. Само че това не е безопасно.
— Кое?
Единият Деянов живееше и питаше и той беше реалният. Другият оттатък може би сънуваше, лежеше като мъртвец в походното легло и на лицето му светеше синкавата луна. Единият беше сън на другия.
Кръглите очи продължаваха да ме гледат.
— Вие сте напълно прав — да знаете какво е ставало с другите. Но има само един начин да го разберете истински и той е — да ви върна във времето на някой безсмъртен. Искате ли? Бих могъл да го направя.
Той не беше луд. Просто бях попаднал в друг свят. От тези светове, на които здравият разум се подиграва, но на които се подиграва така жестоко, защото знае, че съществуват. Аз бях плъхът. Онзи — изсушеният от пясъка двойник с кръглите очи — само поднасяше примамката. И тази примамка беше станала още по-страшна и неизбежна, като съдба. Той ми предлагаше пълно господство над времето — минало и бъдеще. Нямаше човек, който да се откаже. И аз нямаше да откажа.
— Не е толкова сложно — добави той. — Вие, хората, също ще стигнете някога до хронореверзията. Погледнете!
Той дръпна една вратичка на писалището и извади отвътре някакъв предмет, после го сложи пред мен в светлия кръг на лампата.
— Вижте го добре.
Беше някакъв уред. Тънка тръба от сив метал, с особена матова повърхност, като кадифе. По нея нямаше нищо, но аз бях сигурен, че това е уред и че той се състои от много части — една в друга.
Изведнъж тръбата започна да се променя. Контурите й се разтопиха, тя се сви и източи. В единия край матовата повърхност се проясни, после неясните контури се избистриха и замръзнаха като парче лед. В светлината на петролната лампа заблестя острие.
Там лежеше вече нещо друго и това нещо беше двуостър кинжал. С изящна кована дръжка, обсипана с мънички рубини, които святкаха като кървави искри. Един от онези кинжали, които бях виждал в музеите и пред които бях спирал, поразен от тяхната красота и жестокост. Блестящо острие, източено на върха. Дръжка, която сама привлича ръката. Исках да отместя погледа си, но не можех. Седях като хипнотизиран. У мен се надигаше диво желание да го сграбча, да стисна зъби и да замахна.
Сибелиус мигновено го притегли към себе си.
— Убедихте се, нали? Времето може да се връща. Всеки предмет може да се превръща във време. И вие го почувствахте. Само не видяхте събитията, то е малко по-сложно.
Гледах кинжала. Той беше жив. Беше светил в мрака на подземия, беше издебвал хора, беше чувал предсмъртните им викове. Това острие беше източено от злоба и от могъщество. Сибелиус беше прав. Времето се връщаше в такива живи предмети.
— Той принадлежеше на един от безсмъртните — каза Сибелиус. — Един особен човек. А сега — решавайте!
Трябваше да реша, но не ми стигаха сили. Вече вярвах. Но да се върна в миналото, да потъна в друг, чужд и враждебен свят, сам да стана безсмъртна сянка на някой безсмъртен — за това не ми стигаха сили.
Той седеше търпеливо, а аз се презирах й мълчах. Лицето му отново придоби по-човешки черти.
— Искам да помисля — казах аз.
Той вдигна рамене и посегна да загаси лампата.