Магда се замисли, с надежда да открие друга възможност. Но не можа. И макар вътрешно да се бунтуваше, длъжна бе да признае, че в планът на баща й се таеше макар и минимална надежда. Дали не съдеше твърде сурово Молашар? Може би й се струваше зъл просто защото бе различен, друг? Възможно ли бе в него да се крие нещо повече от зла прокоба? Всъщност, не беше ли майор Кемпфер истинското олицетворение на злото? Не можеше да отговори. Само да гадае.
— Не ми харесва тая работа, татко — промърмори тя.
— Никой не е казал, че трябва да ни харесва. Никой не ни е обещавал лесни решения. Нито пък каквито и да е решения — той с мъка сподави прозявката си. — А сега бих искал да се върна в стаята си. Ако наистина възнамерявам да сключа сделка с Молашар, ще се нуждая от цялата си изобретателност.
— Сделка с дявола — прошепна едва чуто Магда. Беше по-уплашена от когато и да било за баща си.
— Не, мила моя. Дяволът е в крепостта, носи черна униформа със сребърна „Мъртвешка глава“ на шапката и се нарича щурбанфюрер.
Магда неохотно го върна до вратата и после го проследи с поглед, докато се отдалечаваше от нея. Чувстваше се напълно объркана когато пое към страноприемницата. Всичко се развиваше прекалено бързо. Доскоро животът й се състоеше в четене на книги, изследователска работа, музика и ноти. Не беше създадена да живее в интриги. Все още се чувстваше замаяна от чутото преди малко.
Надяваше се, че баща й знае какво върши. Беше се съпротивлявала инстинктивно на замисления от него съюз с Молашар, докато не беше забелязала изгледа на лицето му. В очите му блестеше пламъкът на надеждата и малко от онази духовитост, която в предишните дни го правеше така приятен събеседник. За баща й това бе възможност да се заеме с нещо истинско, вместо да седи безпомощно в количката. Той изпитваше отчаяното желание да чувства, че е полезен на своя народ… и на всички около него. Не можеше да го лиши от това малко щастие.
Едва когато наближи страноприемницата, Магда почувства че я напуска смразяващата хватка на крепостта. Тя заобиколи сградата, с надеждата да срещне Глен. Нямаше го навън, нито пък в столовата. Изкачи се на втория етаж, спря пред вратата му и се ослуша. Все още никакъв шум не се чуваше вътре. Не й приличаше на човек, който спи до късно, така че може би четеше.
Вдигна ръка да почука, сетне я свали. По-добре да се срещнат случайно, инак ще си помисли че му се натрапва.
Стаята й се огласяше от утринните песни на птиците. Магда надникна през прозореца, към гнездото на отсрещното дърво. Виждаше ясно мъничките глави на малките врабчета, ала майката я нямаше. Магда искрено се надяваше, че ще се върне скоро — в гласовете на пилетата се долавяше истински глад.
Тя взе мандолината, но след няколко акорда се отказа. Чувстваше се напрегната, а шумът от гнездото я изнервяше още повече. Завладяна от внезапна решителност, тя излезе в коридора.
Почука два пъти на вратата на Глен. Никакъв отговор, никакво движение в стаята. Тя се поколеба, после вдигна резето. Вратата хлътна навътре.
— Глен?
Стаята беше празна. Изглеждаше съвсем като нейната, спомни си, че бе отсядала тук при предишното посещение на крепостта. Ала имаше някаква на пръв поглед неуловима промяна. Тя огледа стените. Огледалото — изчезнало бе огледалото над масата. Вместо него, на стената имаше тъмно триъгълно петно. Сигурно е било счупено след последното й идване и никой не го е сменил.
Магда направи кръг из стаята. Ето тук живееше той, в това разхвърляно легло бе прекарал нощта. Цялата трепереше от вълнение, чудеше се какво ли ще каже, ако я завари в стаята. Как ще обясни присъствието си? Реши, че най-добре ще е да си тръгне веднага.
Тъкмо преди да излезе, вниманието й бе привлечено от разтворената врата на гардероба. Нещо блестеше вътре. Знаеше, че не бива повече да изкушава съдбата, но от друга страна, какво лошо би имало ако надникне само за миг? Тя придърпа вратата към себе си.
Подпряно в единия ъгъл бе огледалото, което би трябвало да виси на стената. Защо ли му е трябвало на Глен да го сваля? А може би не го е правил той? Може би се е откачило и Юлиу смята тепърва да го поставя. В гардероба имаше малко дрехи и още нещо — дълъг почти човешки бой кожен калъф, опрян на стената.
Завладяна от любопитство Магда протегна ръка и докосна странния калъф — грубоват, покрит с прах. Или беше много стар, или за него не са били полагани особени грижи. Нямаше представа какво може да има вътре. Хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че стаята е празна и в коридора отвън няма никой. Нямаше да отнеме и минутка, ако реши да го отвори, да погледне вътре и отново да го закопчае. Трябваше да знае. Чувствайки се като малко, немирно дете, което използва отсъствието на родителите си, за да се порови в забранената част на къщата, тя протегна ръка към медните закопчалки, общо три на брой и те се разтвориха с дрезгаво скърцане, сякаш бяха пълни с пясък. Пантите издадоха подобен звук, докато вдигаше капака.