Той разглеждаше лицето на Магда в мрака. Спокойно и невинно. Лице на спящо дете. Глен я притисна към себе си, внезапно уплашен, че може да я загуби.
Трябваше да стои далеч от нея, осъзнал го бе още в мига, когато я видя. Но още тогава бе изпитал влечение. Позволил бе в него да се пробудят мисли, които бе смятал за отдавна заспали, дори мъртви и изчезнали, а тя бе открила под пепелта живи въглени. А сетне, тази сутрин, в разгара на гнева му, след като я завари в стаята си, тези въглени бяха пламнали.
Така му било писано. Късмет. Твърде много бе видял и изживял и знаеше, че каквото е писано да стане, става. В живота имаше много неизбежни неща.
И все пак, не биваше да я допуска толкова близо до себе си, когато не знаеше дори дали ще си тръгне жив от тук. А може би именно заради това бе потърсил близостта й? И ако срещне смъртта си, поне до последния миг ще пази свеж спомена за нея. Не можеше да си позволи чувства в този момент. Чувствата отвличаха вниманието и намаляваха шансовете му да оцелее в предстоящата битка. А и дори да се справи, ще поиска ли Магда да тръгне с него, ако научи цялата истина?
Той положи главата й на голото си рамо. Не искаше да я загуби. Ако имаше някакъв начин да я задържи когато всичко приключи, би направил какво ли не да го открие.
24
Крепостта
петък, 2 май
23.37
Капитан Вьорман седеше пред триножника. Наложил си бе най-сетне да замаже ужасната сянка на платното. Ала сега, след като бе приготвил палитрата в едната ръка и стиснал четката в другата, той осъзна, че няма сили да го стори. Нека си остане проклетата сянка. Какво значение имаше. Така или иначе, като си тръгне ще остави картината тук. Не искаше да взима със себе си никакъв спомен от тук. Ако си тръгне.
Навън, всички светлини на крепостта бяха запалени, войниците бдяха по двойки, въоръжени до зъби и готови да стрелят на месо при най-малкия повод. Самият Вьорман бе захвърли пистолета си на леглото, пъхнат в кобура и забравен.
През последните часове беше изградил своя теория за крепостта, не особено логична, но затова пък обясняваща всички мистерии. Крепостта беше жива. Само това можеше да обясни защо никой никога не вижда убиеца, нито пък може да го проследи. Затова се провалиха и опитите им да намерят скривалището му в стените, колкото и да ги рушаха. Самата крепост убиваше хората.
Една едничка подробност не съвпадаше с цялостната картина. И то не малка. Крепостта не бе проявила враждебност, когато проникнаха първоначално в нея. Във всеки случай, не беше го направила открито. Вярно, птиците отказваха да гнездят по тези места, но Вьорман не бе почувствал нищо нередно до онази първа нощ, когато бе разбита стената на подземието. едва тогава се бе променила и крепостта. Станала бе кръвожадна.
Никой не си бе направил грижата да огледа подземията. На пръв поглед нямаше никаква причина да го правят. Нито един от нощните часовои не бе забелязал каквото и да е подозрително движение в момента, когато бяха извършвани убийствата. А може би все пак е трябвало да огледат подземията. Ами ако там е погребано сърцето на крепостта? Ето къде трябваше да търсят. Не… ще им отнеме цяла вечност. Пещерите сигурно са километри дълги, а и честно казано, едва ли някой би горял от желание да ги претърсва. Там долу е вечна нощ. А нощта се бе превърнала в най-страховития враг. Само труповете не се бояха от нея.
Труповете… с техните мръсни, покрити с кал ботуши. Все още от време на време тревожеха мислите на Вьорман. Както например сега. А и през целия ден, каквото и да се случеше, той отново и отново си припомняше двамата мъртъвци и техните зацапани ботуши.
Кални, мръсни ботуши. Имаше нещо тук, което не му даваше покой.
Той впери безсмислен поглед в картината.
Кемпфер седеше с кръстосани крака на кушетката, стиснал в скута си шмайзер. Тресеше го. Той направи опит да се успокои, но не намери сили. Никога досега не бе осъзнавал, колко изчерпващ може да е постоянният страх.
Трябва да се измъкне от тук!
Да взриви крепостта утре заранта — ето какво трябва да стори! Ще нареди да поставят зарядите и още преди обяд ще я разбият на пух и прах. Ето това е начинът да прекара неделната нощ в Плойещи, на меко легло и без никакви страхове от среднощни шумове. И няма повече да му се налага да трепери, да се облива в хладна пот и да се пита какво ли дебне отвън пред вратата му.
Но утре ще е прекалено рано. Няма да е добре за доклада. Трябваше да се яви в Плойещи в понеделник и от него се очакваше да използва рационално целия си престой тук до последната минута. Взривяването на крепостта беше последната възможност, до която трябваше да прибягва. Върховното командване бе наредило проходът да се държи под наблюдение и бе определило именно крепостта за тази цел. Така че разрушаването оставаше последна стъпка.