Куза сведе поглед към сгърчените си ръце.
— Опасявам се, че изборът ти не е най-добрият.
— Задачата, която ще ти възложа за утре вечер е съвсем проста. Един предмет с безценна стойност за мен трябва да бъде изнесен извън пределите на крепостта и скрит на сигурно място в планината. Едва тогава ще бъда свободен да преследвам и унищожавам онези, които заплашват да избият сънародниците ми.
Куза бе завладян от странно и главозамайващо усещане. Представяше си как Хитлер и Химлер се гърчат пред гневната фигура на Молашар и после как техните разкъсани и обезглавени тела се носят из пределите на някакъв опустял концентрационен лагер. Това би означавало край на войната и спасение за неговия народ, не само за румънските евреи но за цялата раса! И най-вече — означаваше бъдеще за Магда. Означаваше край на Антонеску и Желязната гвардия. А може би дори завръщането му в университета.
Ала само след миг той се върна към реалността и оковите на инвалидната количка. Как всъщност ще изнесе каквото и да е от крепостта? И как ще отиде в планината, след като силите му не стигаха дори да се изтика до вратата?
— Ще ти трябва здрав човек — рече той на Молашар с отчаян глас. — Един недъгав човек като мен едва ли ще ти е от полза.
Той по-скоро почувства, отколкото видя, че Молашар заобикаля масата към него. После нещо легна на рамото му — ръката на Молашар. Вдигна глава и видя, че Молашар го гледа. Беше усмихнат.
— Има още много да учиш за възможностите на моята сила.
25
Страноприемницата,
Събота, 3 май
10.20
Радост.
Ето какво изпитваше. Никога досега не си бе представяла какво е да се събудиш сутринта и да осъзнаеш, че си в обятията на някой, когото обичаш. Усещане за покой, за пълна безопасност. И зараждащият се ден й се струваше далеч по-ярък, особено при мисълта, че ще го прекара в компанията на Глен.
Лежаха обърнати с лице един към друг. Той продължаваше да спи и макар че не искаше да го буди, Магда не можеше да не го погали. Тя прокара нежно ръка по голото му рамо, докосна белезите по гърдите му и приглади червеникавите кичури. Опря голия си крак в неговия. Беше така приятно топло под завивките, кожа до кожа, нейният дъх и неговият. Нарастващото желание добавяше от своя пламък към топлината на тялото. Искаше й се, той да се събуди по-скоро.
Магда се зае да изучава внимателно лицето му. Имаше толкова много да учи за мъжа до нея. Откъде точно произхождаше? Какво е било детството му? Какво правеше тук? Защо носеше със себе си острие на меч? Защо беше толкова очарователен? Чувстваше се като ученичка. Не си спомняше да е била по-щастлива.
Искаше баща й да го опознае. Двамата биха се разбирали чудесно. Замисли се как ли ще реагира баща й на връзката с друг мъж. Глен не беше евреин… не знаеше какъв е точно, но със сигурност не й беше сънародник. Не че това имаше някакво значение за нея, но баща й държеше на подобни предразсъдъци.
Баща й…
Внезапно тя почувства вина, която прогони зародилото се желание. Докато се гушеше в прегръдките на Глен, спокойна и доволна, баща й седеше сам в каменната си стая, заобиколен от дяволски създания и очакващ среща с едно изчадие на Ада.
Но нима тя нямаше право на малко удоволствие? Не беше го изоставила. Все още беше тук — в страноприемницата. Той я бе прогонил предишната вечер от крепостта, а вчера бе отказал да я напусне. Ако се бе съгласил вчера да се върне с нея до страноприемницата, Магда нямаше да влезе в стаята на Глен и нищо от последвалото нямаше да се случи.
Странно, как се подреждат нещата в живота.
Не, нищо не се е променило, мислеше си тя. Или по-скоро — промяната е в мен, а не в обстоятелствата. И тази сутрин, както и преди татко и аз сме изложени на милостта на германците. Все още сме евреи. А те — нацисти.
Магда внимателно се измъкна от прегръдката на Глен и се изправи, придръпвайки чаршафа с нея. Докато се приближаваше към прозореца, тя се загърна в тънкия плат. Макар от вчера да бе забравила много от задръжките и притесненията си, не можеше да застане гола на прозореца.
Крепостта — почувства я още преди да стигне прозореца. Злокобното й излъчване през нощта се бе спуснало над селцето… сякаш Молашар протягаше ръка към нея. Тя се издигаше отсреща, над клисурата, сиви каменни блокове на фона на сиви скали, под оловносивото небе, забулено от пелената на вдигащата се нощна мъгла. По стената се виждаха фигурите на часовоите, порталът бе разтворен. Някой или нещо се движеше по моста към страноприемницата. Магда примижа на ярката светлина за да го разгледа по-ясно.