— Наистина ли може да го направи? — попита Магда, а на лицето й се четеше недоверие.
— Аз самият си задавах подобен въпрос. А после си спомних какъв ужас успя да всее у тези германци, та чак са готови да се изтребят един друг и как ги избива вече повече от седмица, без никой да го спре — той подложи ръце на вятъра и загледа движенията на пръстите си. — След като видях какво направи за мен, вече вярвам, че мощта му няма край.
— Можеш ли да му се довериш? — запита го Магда.
Куза я погледна намръщено. Този Глен изглежда я бе заразил с подозрителната си натура. Не й действаше добре.
— Имам ли друга възможност? — попита той след кратка пауза. — Дете мое, не разбираш ли, че това би означавало да се върнем към нормалния начин на живот? Нашите приятели — циганите — вече няма да бъдат преследвани, стерилизирани и изпращани на принудителен робски труд. Никой няма да прогонва евреите от законните им жилища, нито да конфискува имотите им. Веднъж завинаги ще изчезне опасността цялата ни раса да бъде изтрита от лицето на земята. Имам ли право да не вярвам на Молашар?
Дъщеря му мълчеше. Нямаше какво да отговори.
— А за мен, — продължи той, — това би означавало да се върне в университета.
— Да… твоята работа — Магда изглеждаше малко замаяна.
— Първата ми мисъл бе за работата, признавам. А и сега, след като оздравях, не виждам защо да не се кандидатирам за декан.
— Никога досега не си проявявал интерес към административната работа — прекъсна го рязко Магда.
Права беше. Не бе изпитвал подобен интерес. Но сега всичко се бе променило.
— Това беше преди. А сега е друго. Ако помогна на Румъния да се освободи от фашистката напаст, не мислиш ли, че ще заслужавам известна отплата?
— Но също така ще помогнеш на Молашар да излезе на свобода — намеси се Глен. — А това може да ти спечели такова признание, каквото едва ли би желал.
Куза стисна ядно челюсти. Защо не си тръгваше този чужд човек?
— Той вече е на свобода! Аз само ще бъда проводник на неговата сила. Сигурно ще можем да стигнем до някаква… спогодба с него. Толкова много може да се научи от същество като Молашар. Кой знае още колко неизлечими за нас болести са по силите му? Дори само за освобождаването от нацистите никога не ще можем да се отблагодарим. Мой дълг ще бъде да се спогодя се него.
— Спогодба ли? — запита Глен. — И каква спогодба си се приготвил да му предложиш?
— Все нещо ще измисля.
— По-точно?
— Не зная. Можем да му предложим да се заеме с нацистите, които започнаха тази война и които създадоха лагерите. Ето едно добро начало.
— А след като изчезнат? Кой ще последва? Не забравяй, Молашар няма да се спре. Ще се наложи отново да му търсиш жертви. И кои ще са те?
— Няма да позволя, да бъда подлаган на подобен разпит! — извика Куза, чието търпение се бе изчерпало. — Все нещо ще измисля! Щом цяла една нация привикна с Адолф Хитлер, сигурно и ние ще намерим начин да живеем с Молашар!
— Никой не може да живее с чудовище — възрази Глен. — Било то нацист, или носферату. Извинете ме.
Той се обърна и се отдалечи. Магда стоеше мълчалива, загледана след него. Куза на свой ред загледа нея, уверен, че макар да не го бе последвала телом, духом тя бе с него. Беше изгубил дъщеря си.
Тази мисъл би трябвало да пробуди в него болка, да накара сърцето му да кърви. Но той не чувстваше никаква болка от загубата. Само гняв. Беше вбесен от факт, че са отнели дъщеря му.
Но защо ли не го болеше?
Едва след като Глен се изгуби зад ъгъла Магда се извърна към баща си. Плъзна поглед по изкривеното от ярост лице, питайки се какво ли става в главата му. Мислите й се носеха в объркан бяг.
Баща й беше излекуван — и това бе чудесно. Но на каква цена? Промяната не бе засегнала само тялото, но и ума му. В гласа му се долавяше нотка на арогантност, както никога досега. Напълно неразбираема бе чувствителността, с която посрещаше всякакви критики против Молашар. Сякаш някой бе разглобил баща й и после го бе събрал наново… но някои от парчетата липсваха.
— А ти? — запита Куза. — И ти ли ще си тръгнеш от мен?
Магда се вгледа в него преди да отговори. Струваше й се, че пред нея стои непознат.
— Разбира се, че не — отвърна тя, опасявайки се, че в гласа й ще се долови мъката по Глен. — Само че…
— Само че какво? — прекъсна я остро.
— Замислял ли си се наистина какво би означавало да сключиш сделка с някой като Молашар?
Лицето му се изкриви в такава страшна гримаса, че Магда се отдръпна.