— Така значи! Твоят любовник успя да те насъска срещу баща ти и срещу твоя народ, нали? — думите му прозвучаха като плесници. Той избухна в хриплив, подигравателен смях. — Колко е лесно да бъдеш подмамена, мое дете! Чифт сини очи, малко здрави мускули и ето че ти вече не си на страната на своя народ. И то тъкмо когато му се готви кървава баня!
Магда се залюля назад, сякаш блъсната от остър порив. Това не бяха думи на баща й! Никога досега не бе се държал грубо с нея, а и с когото и да било! Ала не искаше той да разбере колко дълбоко я е наранил.
— Единствената ми грижа си ти — отвърна тя, стараейки се да се овладее. — Нали сам каза, че не знаеш дали да вярваш на Молашар?
— Нито пък ти знаеш! Не си говорила с него, не си го изслушвала, не си надниквала в очите му, когато говори за нахлулите в крепостта му германци.
— Затова пък почувствах докосването му — рече Магда и потрепери при спомена. — Два пъти. И нищо на този в свят не е в състояние да ме убеди, че го е грижа за евреите — или за когото и да било.
— Аз също почувствах докосването му — произнесе баща й, като вдигна ръце и направи няколко крачки около опразнената количка. — Можеш сама да се убедиш какво получих от това докосване. А що се отнася до обещанието на Молашар да спаси народа ни — тук нямам никакви съмнения. Не го е грижа за евреите по другите страни — само за тези, които живеят в неговата. За румънските евреи. И ключовата дума тук е румънските! Той е благородник, живял по тези земи, които все още смята за свои. Наречи го национализъм, патриотизъм, или каквото си искаш. Истината е, че той желае всички германци да напуснат румънска земя и възнамерява да се погрижи за това. От това нашият народ само може да спечели. И аз смятам да му помогна!
Магда трябваше да признае, че в думите му има истина. Имаше и своя, вътрешна логика. Може би баща й наистина се бе заел с благородно дело. Вместо да избяга с нея и да се спасят, той се готвеше да се завърне обратно в крепостта и да се опита да спаси повече от два живота. Рискуваше собствения си живот за една голяма цел. Може би така и трябваше да постъпи. Магда искрено желаеше да повярва в това.
Но не можеше. Парализиращият хлад на Молашаровото докосване бе оставило в нея дълбоката диря на недоверието. А имаше и още нещо — погледът на баща й, докато говореше. В него проблясваше безумие…
— Единственото, което искам е да си в безопасност — промърмори с мъка тя.
— И аз искам ти да си в безопасност.
Тя забеляза, че при тези думи очите му се навлажниха. Като че ли за малко се бе върнал към предишната си същност.
— Но също така бих искал да стоиш настрана от Глен — допълни той. — Не ти влияе добре.
Магда погледна встрани, към дъното на прохода. Никога нямаше да се съгласи на раздяла с Глен.
— Той е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
— Така ли било?
— Да — гласът й отслабна до шепот. — Той ми помогна да разбера смисъла на човешкото съществуване.
— Колко мелодраматично! Колко вълнуващо! — възкликна баща й с унищожително презрение. — Но той дори не е евреин!
Магда беше очаквала нещо подобно.
— Не ме интересува! — отсече тя и го погледна в очите. Чувстваше, че и за баща й това няма особено значение — просто още един довод. — Той е добър човек. И ако съумеем да се измъкнем от тук, смятам да остана при него. Стига разбира се да ме иска!
— Ще видим тази работа! — в изражението му се долавяше заплаха. — За сега няма какво повече да говорим — той се отпусна на количката.
— Татко?
— Избутай ме обратно до крепостта!
Магда почувства, как в нея се надига гняв.
— Избутай се сам! — тя мигновено съжали за думите си. През целия си живот не бе говорила по такъв начин с баща си. И което бе по-лошото — той сякаш изобщо не забеляза. Или това, или не си даде труд да отвръща.
— Глупаво бе от моя страна да идвам сам тук тази сутрин — произнесе той, като че ли не бе я чул. — Но просто не можех да чакам твоето идване. Трябва да съм по-внимателен. Не искам да възбуждам подозрения относно моето оздравяване. Само това ми лисва. Така че, ще трябва ти да ме избуташ.
Макар и неохотно, Магда последва съвета му. За първи път изпита облекчение, когато го остави до вратата.
Матей Стефанеску беше побеснял. Гневът гореше в гърдите му като раздухани въглени. Не знаеше защо. Седеше напрегнат и изпънат като струна в гостната на своята малка къща, в южния край на селцето, на масата пред него димеше чаша чай и се въргаляше комат хляб. Мислеше си за какво ли не. А гневът му продължаваше да расте.
Спомни си за Александру и синовете му. За това, че не е справедливо цял живот да работят в крепостта и да печелят злато, докато той тича подир козите нагоре-надолу из прохода. Никога досега не беше изпитвал завист към Александру, но тази сутрин изведнъж бе решил, че той и синовете му са в сърцевината на всички злини.