Намери го излегнал се на една скала, с поглед, вперен в крепостната стена. Искаше й се да се хвърли в обятията му и да се смее от щастие, че е цял и невредим и същевременно да му кресне за това, че бе изчезнал без да промълви дума.
— Къде беше през целия ден? — запита тя, стараейки се да запази спокойствие.
Той отговори без да се обръща.
— Разхождах се. Трябваше да обмисля някои неща и затова обиколих из прохода. Доста дълга разходка.
— Липсваше ми.
— И ти също — Глен се обърна и протегна ръка. — Тук има достатъчно място за двама — усмивката му не беше така лъчезарна и уверена, както по-рано. Изглеждаше някак странно отвлечен, умислен.
Магда приклекна до него и после се сгуши в обятията му. Хубаво… беше й хубаво да усеща присъствието му.
— Какво те тревожи?
— Много неща. Ето тези клонки например — той дръпна шепа листа от близкия храст. — Те изсъхват. Умират. а сега е едва април. А и селяните…
— От крепостта е, нали? — попита Магда.
— Май така излиза, а? Колкото по-дълго останат тук немците, колкото повече разрушават, толкова по-надалеч се разпростира злото. Така поне изглежда.
— Да, така изглежда — повтори Магда.
— А и баща ти…
— Той и мен тревожи. Не искам Молашар да го използва както намери за добре, а после да го захвърли… — тя преглътна мъчително, почти неспособна да продължи — …като другите.
— И по-лоши неща могат да се случат на един мъж, от това да му изпият кръвта.
Нещо в тона му я стресна.
— И друг път си го казвал. В онази сутрин, когато се срещна с татко. Но какво може да е по-лошо?
— Може да изгуби себе си.
— Да се загуби?
— Не. Да изгуби себе си. Своята същност. Онова, което е, което цял живот се е старал да бъде. Ето това може да изгуби.
— Глен, не те разбирам — така беше. Или може би не искаше. Имаше някаква отвлеченост в погледа на Глен, която я притесняваше.
— Хайде да предположим нещо — отвърна той. — Да предположим, че този вампир, морой, или както го наричат в легендите — сиреч, дух, който денем е прикован в ковчега, а нощем се надига, за да се храни с кръвта на живите — не е нищо повече от един мит, за какъвто винаги си го смятала. Да предположим още, че тази легенда е възникнала като резултат от опитите на древните предци да концептуализират нещо, което е отвъд техните разбирания и че в основата на този мит е същество, което съвсем не се вълнува от банални неща като човешката кръв, но вместо това се храни с хорската слабост, събира сили от безумието и болката, набира мощ от страха, мизерията и деградацията.
Гласът му, тонът му подсилваха притеснението й.
— Глен, не говори така. Това е ужасно. Как може нещо да се храни от болката и мизерията? Да не искаш да кажеш, че Молашар…
— Само предполагам.
— Е, сигурно грешиш — отвърна уверено тя. — Знам, че Молашар е зъл, може би и безумен. Така е, защото той е това, което е. Но той не е зъл в смисъла, който описа ти. И не може да бъде! Преди да пристигнем, той е спасил селяците, взети от майора за заложници. А и спомни си какво направи, когато ме нападнаха двамата войници — Магда затвори очи при спомена. — Той ме спаси. А какво по-ужасно от едно изнасилване? Какво по-привлекателно за същество, което се храни от деградацията? Но Молашар ме измъкна от лапите ми и ги уби.
— Да. По доста брутален начин, доколкото разбрах от разказа ти.
Потръпвайки, Магда си припомни ужасяващата кончина на войниците, пращенето на изпотрошените им кости, докато Молашар ги разтърсваше.
— Е и?
— И той се е позабавлявал.
— Можеше да убие и мен, ако наистина го вършеше само за удоволствие. Но не го стори. Върна ме на баща ми.
— Точно така! — Глен я прониза с поглед.
Изненадана от отговора му, тя замълча, после продължи припряно.
— А пък що се отнася до татко, последните години за него бяха една нескончаема агония. Мизерно съществуване. И ето че сега е излекуван от склеродермията. Сякаш никога не е бил болен! Ако Молашар наистина се хранеше с човешкото нещастие, защо не остави баща ми болен и недъгав, за да черпи сили от болката му? Защо му трябваше да се лишава от подобна „храна“, като изцери баща ми?
— Защо наистина?
— О, Глен! — възкликна тя и се притисна към него. — Не ме плаши повече, моля те! Не искам да се карам с теб — стига ми разправията с татко. Няма да го понеса, ако и ти ми се разсърдиш.
Глен положи ръка на рамото й.
— Добре, права си. Но помисли върху това — баща ти отново притежава здраво тяло, каквото е имал преди много години. Но кой се крие в него? Същият човек ли е, с когото дойде тук преди няколко дни?