Именно този въпрос измъчваше Магда през целия ден. И все не можеше да намери отговора.
— Да… не… не зная! Мисля, че просто е объркан като мен. Но уверена съм, че ще се оправи. Това е от шока. Всеки би се държал странно, ако неочаквано бъде излекуван от безнадеждно, прогресивно осакатяващо тялото заболяване. Ще го преживее. Почакай и ще видиш.
Глен не отговори и Магда му беше благодарна. Това означаваше, че той също желае между тях да има мир. Извърна глава към дъното на прохода, откъдето вече се надигаше вечерната мъгла. Нощта наближаваше.
Нощта. Баща й бе казал, че тази нощ Молашар смята да прочисти крепостта от немците. Очакването будеше в нея надежда, ала същевременно я плашеше, дори ужасяваше. И дори обгърналата я ръка на Глен не можеше да я успокои напълно.
— Да се връщаме в хана — предложи му тя.
Глен поклати глава.
— Не. Искам да видя какво ще стане там.
— Нощта може да е дълга.
— Може да е най-дългата нощ — произнесе той, като я гледаше. — Нощ без край.
Магда вдигна глава и надзърна в навъсеното му лице. Какво ли го ядеше отвътре? И защо не желаеше да го сподели с нея?
26
— Готов ли си?
Куза не беше изненадан от тези думи. Откакто се бяха скрили последните лъчи на слънцето, той седеше в очакване Молашар да се появи. Дочувайки призрачния глас, той се надигна от креслото, едновременно горд и щастлив, че е способен да го направи. Целия ден бе очаквал да дойде залеза, проклинайки бавния ход на времето и лениво пълзящото по небето слънце.
И ето че мигът бе дошъл. Тази нощ щеше да е негова и на никой друг. Никой не можеше да му я отнеме.
— Готов съм! — изрече той и се обърна към Молашар, чиято сянка помръдваше отвъд осветения от пламъка на свещта кръг. Куза бе отвил електрическата крушка. Чувстваше се по-спокоен сред бледото мъждукане на свещта. По-уверено. По-уютно. И по-близо до Молашар.
— Благодарение на теб, напълно съм в състояние да ти помогна.
Лицето на Молашар остана безизразно.
— Не е необходима голяма сила за да се изцери една болест. Ако мощта ми бе пълна, щях да го сторя веднага, ала както съм все още слаб трябваше ми цяла нощ.
— Няма лекар на света, който би могъл да го направи.
— Това е нищо! — прекъсна го Молашар като махна отсечено с ръка. — Разполагам с огромна сила, която може да убива, но и друга, която би могла и да лекува. Между тях винаги има равновесие. Винаги.
Куза помисли, че Молашар е в нетипично за него философско настроение. Ала тази нощ нямаха време за философстване.
— Какво ще правим сега? — попита професорът.
— Ще чакаме — рече Молашар. — Не всичко е готово.
— А после? — Куза едва сдържаше нетърпението си. — После какво?
Молашар застана до прозореца и вдигна поглед към тъмния масив на планината. След продължителна пауза, той заговори с нисък глас.
— Тази нощ смятам да ти поверя източника на моята сила. Трябва да го вземеш, да го изнесеш от крепостта и да му намериш подходящо скривалище нейде из тия скали. Не бива да допускаш никой да те спре. И никой не бива да ти го отнема.
Куза го гледаше изненадан.
— Източникът на твоята сила? — той се ровеше трескаво в паметта си. — Не съм чувал да се споменава нещо подобно при вампирите.
— Така е, защото пожелахме да го запазим в тайна — отвърна Молашар, като се обърна към Куза. — От него черпя силата си, но той е и най-слабото място в защитата ми. Дава ми възможност да съществувам под формата, която виждаш, но попаднало във вражески ръце може да прекрати това съществуване. Ето защо винаги го държа близо до себе си, за да мога да го защитавам.
— Какво представлява този източник? Къде…
— Един талисман, скрит долу в подземията. Тъй като възнамерявам да напусна крепостта, не бива да го оставя тук незащитен. Не мога да рискувам и да го взема с мен в Германия. Затова трябва да го поверя на някой, комуто имам доверие.
Той се приближи.
Куза почувства как кожата му изстива и настръхва, докато Молашар беше впил поглед в него, но си наложи да не трепне.
— Можеш да ми имаш пълно доверие. Ще го скрия така добре, че дори планинските кози не ще го открият. Кълна се!
— Така ли? — Молашар пристъпи още една крачка напред. Светлината от свещта потрепна по восъчното му лице. — Това е най-важната задача, която си изпълнявал някога.
— Мога да го направя… още сега — Куза стисна юмруци и вместо обичайната болка в ставите, почувства как се изпълва със сили. — Никой няма да го вземе от мен.