— Ако бях на ваше място, майоре, бих поканил утре този господин на разговор. Може би ще научим нещо ценно от него.
Кемпфер изръмжа.
— Не се сравнявай с мен, чифут! Аз не си губя времето, за да каня разни отрепки — аз нареждам да ми ги доведат! И не възнамерявам, да чакам за това до утре! — той се обърна и посочи подофицер Остер. — Вземи четирима от моите войници и ги доведи тук — на бегом! — сетне отново към Куза: — Ще дойдеш с мен, за да съм сигурен, че арестувам онзи, който ми трябва.
Куза едва прикри усмивката си. Всичко се оказа толкова просто — дяволски просто.
— Другият ти недостатък, за който ще се хване баща ми е, че не си евреин — обясняваше Магда. Двамата продължаваха да седят сред посърналите листа, без да откъсват очи от крепостта. Сумракът се сгъстяваше и горе всички светлини вече бяха запалени.
— Прав е.
— Каква вяра всъщност изповядваш?
— Никаква.
— Но все трябва да си роден с някаква.
Глен сви рамене.
— Може би. Ако е така, значи съм я забравил много отдавна.
— Как можеш да забравиш такова нещо?
— Лесно.
Магда започваше да се обижда от упоритата му съпротива да задоволи любопитството й.
— Вярваш ли в Бога, Глен?
Той се обърна и я надари с една от чаровните си усмивки.
— Вярвам в теб… това не е ли достатъчно?
Магда се облегна на него.
— Да. Мисля, че е достатъчно.
Би ли могла да заживее с този толкова странен мъж, който така дълбоко вълнуваше мислите й? Имаше вид на добре възпитан, образован, дори ерудиран, ала същевременно не можеше да си го представи с книга в ръка. От него се излъчваше сила, но към нея Глен проявяваше само нежност.
Беше като стегнат възел от противоречия. И все пак Магда чувстваше, че в негово лице е срещнала онзи мъж, за когото бе мечтала през целия си живот. Бъдещето което си представяше с Глен не приличаше на нито една от досегашните й мечти. В него нямаше дълги и скучни ежедневия, а само безкрайни и страстни нощи. Ако въобще успееше да се измъкне от пипалата на крепостта, искаше животът й да продължи с Глен.
Не можеше да разбере по какъв начин я запленява този мъж. Единственото, което чувстваше, е че иска непрестанно да е с него. Винаги. Да се притиска към него в нощите, да му роди деца и да се радва на усмивката му.
Ала сега той не се усмихваше. Гледаше към крепостта. Нещо го измъчваше ужасно, сякаш го ядеше отвътре. Магда искаше да сподели тази болка, да я облекчи. Но беше безпомощна, докато сам не й се разкрие. Може би сега бе моментът да опита…
— Глен — изрече тихо тя. — Защо всъщност си тук?
Вместо отговор, той посочи крепостта.
— Там нещо става.
Магда проследи ръката му. Шест фигури се очертаваха в светлината на разтворената порта — една от тях бе в инвалидна количка.
— Къде ли са повели татко? — запита Магда, чувствайки как напрежението стяга гърлото й.
— В страноприемницата, най-вероятно. Това е единственото място наблизо, до което се стига пеша.
— Значи идват за мен — заяви Магда. Това беше единственото разумна обяснение за нея.
— Не, съмнявам се. Едва ли щяха да помъкнат и баща ти, ако възнамеряваха да те връщат в крепостта. Нещо друго са намислили.
Като предъвкваше замислено долната си устна, Магда наблюдаваше крачещата във вечерната мъгла групичка, осветяваща пътя с джобни фенерчета. Войниците преминаха само на няколко крачки от скривалището на двамата.
— Да изчакаме, докато разберем накъде са тръгнали.
— Ако не те намерят, могат да си помислят че си избягала… и да стоварят гнева си върху баща ти. А решат ли да търсят, ще те открият — тук сме като в клопка. Няма накъде да бягаме. Така че по-добре иди при тях.
— А ти?
— Аз ще бъда тук, ако ти потрябвам. Мисля, че колкото по-малко се виждам с тях, толкова по-добре.
Магда неохотно се надигна и си запроправя път през храсталака. Докато стигне пътя войниците вече бяха отминали. Проследи ги с поглед. Стори й се, че нещо не е наред. Не можеше да определи точно какво, ала не я напускаше усещането за някаква затаена заплаха. Отпред крачеше майорът, зад него есесовците, но най-странното беше, че баща й изглежда ги следваше доброволно, а дори и разменяше по някоя дума с тях. Не, всичко бе наред.
— Татко?
Войниците, дори онзи, който буташе количката се обърнаха едновременно и изправиха пред себе си автоматите. Баща й побърза да ги успокои.
— Спрете — моля ви! Това е дъщеря ми! Оставете ме да говоря с нея.
Магда изтича до него, заобикаляйки страшните фигури в черни униформи. Когато заговори, тя премина на цигански диалект.
— Защо те доведоха тук?
Той й отвърна по същия начин.