— Ще ти обясня по-късно. Къде е Глен?
— В храстите зад мен — отвърна тя, без да се колебае. В края на краищата — питаше я баща й. — Защо се интересуваш?
Но баща й вече се бе обърнал към майора и му обясняваше нещо на отсечен немски.
— Ето там! — той посочи към мястото. Четиримата войници бързо се разгърнаха в полукръг и се запрокрадваха към храстите.
Магда зяпна учудено към баща си.
— Татко, какво правиш? — инстинктивно тя направи крачка към храстите, на Куза я сграбчи за китката.
— Всичко е наред — увери я той, връщайки се отново на циганския диалект. — Преди малко научих, че Глен е един от тях!
Магда бе толкова объркана, че този път продължи на румънски.
— Не! Това е не…
— Той е член на група, която направлява нацистите. А ето, че ще използваме нацисти за да го заловят. Той е по-лош и от тях!
— Това е лъжа!
Баща й се беше побъркал!
— Не, не е! Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа. Но по-добре да го научиш от мен, отколкото да го узнаеш, когато е твърде късно.
— Те ще го убият! — извика тя, завладяна от паника. Но баща й продължаваше да я стиска, изпълнен с новопридобитата си сила и да шепне в ухото й ужасни неща:
— Не! Няма да го убият! Само ще го задържат за разпит и той ще бъде принуден да разкрие връзката си с Хитлер, за да си спаси кожата — очите на професора пламтяха трескаво. — И тогава ще ми благодариш, Магда! И ще разбереш, че съм го направил за теб.
— Направи го за себе си! — извика тя, мъчейки се да се освободи от хватката му. — Мразиш го и затова…
Откъм храстите се чуха викове, после шум от схватка и малко след това се появи Глен, с опрян в гърба автомат. Почти веднага бе заобиколен от четиримата войници, всеки от тях насочил оръжието си в гърдите му.
— Оставете го! — изкрещя Магда и понечи да се се хвърли към групата. Но не можа да се отскубне.
— Не се меси, Магда — рече й Глен, впил мрачен поглед в професора. — Нищо няма да постигнеш, най-много да те застрелят.
— Колко е галантен! — проговори Кемпфер зад нея.
— Само се преструва! — промърмори баща й.
Войниците побутнаха Глен към моста. Той беше само една неясна фигура, осветена от идещата през разтворената порта светлина. Глен пое уверено натам, докато стигна началото на моста, после неочаквано се препъна и падна напред. Магда затаи дъх, но изведнъж осъзна, че той не е паднал, а се е хвърлил към едната страна на моста. Какво ли възнамеряваше да…? Само след миг тя осъзна какво е намислил. Да се прехвърли през парапета и да се скрие под моста — а може би дори смяташе да изкачи отсрещната скалиста стена на клисурата.
Магда се втурна напред. Божичко, помогни му да избяга! Успее ли да се промъкне под моста, ще се изгуби в мъглата и мрака. А докато немците спуснат въжета за да го последват, той вече ще е на дъното — стига да не се подхлъзне и да не срещне смъртта си в скалите.
Магда бе само на десетина крачки от мястото, когато се разнесоха първите изстрели от шмайзер и Глен бе обсипан с дъжд от куршуми. Почти веднага се намесиха и другите оръжия, осветявайки нощта с блясъка на дулата си. Ушите й в миг заглъхнаха от грохота и Магда замря, вперила ужасен поглед в дървения парапет, от който във всички посоки летяха трески. Глен се бе навел наполовина над пропастта, когато го удариха първите куршуми. Видя как тялото му се разтресе и подскочи под оловния напор, който оставяше кървавочервени следи по крака и гърба му, видя го да се завърта и сгърчва от болка, после съгледа още две червени дири през гърдите и корема му. Тялото му се изпъна неподвижно, преви се одве и падна от другата страна.
Глен беше загубен.
Следващите няколко минути бяха кошмарни, Магда стоеше парализирана и заслепена от ярките блясъци на автоматите. Не можеха да й отнемат Глен — не можеха! Това бе невъзможно! Той бе прекалено жизнен, за да умре! Всичко това е някакъв лош сън и всеки миг ще се пробуди в прегръдките му. Ала за момента не й оставаше нищо друго, освен да играе ролята си в съня — тя се затича напред, огласяйки клисурата с беззвучен писък.
О, не! Не! Не! Не! Не!
Можеше само да си помисли тези думи — да ги извика нямаше сили.
Войниците се бяха надвесили на ръба на клисурата и осветяваха с фенерчетата си мъглата под тях. Тя ги разблъска и погледна надолу, но не видя нищо. Сподави желанието си да скочи след Глен, вместо това се нахвърли с юмруци върху най-близкия войник, блъскайки го по лицето и гърдите. Реакцията му бе почти автоматична. Свил злобно устни, есесовецът вдигна автомата и заби дулото му в слепоочието й.
Светът се завъртя пред нея и тя се строполи, изгубила дъх. Викът на баща й дойде някъде отдалеч. Пред очите й се спусна черна пелена, но през нея все пак успя да види отдалечаващата се по моста инвалидна количка. Извил се в нея назад, баща й продължаваше да крещи името й.