— О, Глен, ти си… — ръцете й бяха мокри и тъмни на лунната светлина — …ти кървиш! — успя само да произнесе тя.
Ти трябваше да си мъртъв! — помисли си тя, но не произнесе тези думи. Щом не го каза, може би нямаше да се случи. Но дрехите му бяха подгизнали от кръв, шуртяща от десетките смъртоносни рани. Това, че все още дишаше бе направо чудо. А фактът, че бе успял да се изкатери по склона на клисурата надхвърляше всякакви представи! И въпреки това, той лежеше пред нея… и то жив. Щом бе издържал досега… може би…
— Отивам за доктор! — още една глупава идея — по-скоро рефлекс. В целия проход нямаше никакъв доктор. — Ще повикам Юлиу и Лидия! Те ще ми помогнат да те върна в…
Глен промърмори нещо, Магда се наведе над него и допря ухото си до устните му.
— Иди в стаята ми — прошепна той с отпаднал, дрезгав глас. Дъхът му бе примесен с мирис на кръв. Той кървеше отвътре!
— Ще те отнесем там веднага щом повикам Юлиу…
Но дали Юлиу ще се съгласи да помогне?
Пръстите му се забиха в ръката й.
— Слушай! Донеси калъфа… видя го вчера… онзи, с острието…
— Той няма да ти помогне сега! Имаш нужда от медицинска помощ!
— Трябва да го направиш! Нищо друго няма да ме спаси!
Тя се изправи, поколеба се за миг, после се втурна по пътеката. Главата й отново се цепеше от болка, но Магда не й обръщаше внимание. Глен искаше острието. В това нямаше никакъв смисъл, но в гласа му се долавяше такава увереност…
Без да забавя крачка Магда влетя в страноприемницата, изкачи на един дъх стъпалата и спря едва когато се озова в мрака, в стаята на Глен. Пипнешком намери гардероба и вдигна калъфа. Капакът се отвори с пронизително скърцане — беше забравила да затвори катарамите, когато вчера я бе изненадал Глен. Острието се изтърколи от калъфа и с трясък се стовари върху огледалото. Стъклото се разтроши и се пръсна по пода. Магда приклекна, бързо напъха острието обратно в калъфа, закопча катарамите и после го вдигна на ръце, изпъшквайки от неочакваната тежест. Преди да си тръгне дръпна чаршафа от леглото, после влезе в нейната стая за другия чаршаф.
Долу я очакваха Юлиу и Лидия, разтревожени от шума, който бе вдигнала в стаята. Лицата им бяха изпънати.
— Не се опитвайте да ме спрете! — викна им Магда, докато се носеше край тях. Нещо в гласа й ги накара да се отдръпнат встрани.
Препъвайки се, тя прекоси храсталака и едва когато наближи Глен забави ход, като се молеше да е още жив. Намери го да лежи на същото място, неподвижен, с отслабнал глас.
— Острието… — прошепна той, когато девойката се наведе над него. — Извади го от калъфа.
В един ужасен миг Магда си помисли, че ще поиска от нея да го довърши. Готова бе на всичко за Глен — на всичко, освен това. Ала нима един смъртно ранен човек би изкачил със сетни сили клисурата, само за да поиска подобно нещо? Тя отвори калъфа. Вътре се въргаляха две едри парчета от строшеното огледало. Побутна ги встрани и вдигна хладното, тъмно острие с две ръце, усещайки грапавините на руническите надписи по гладката повърхност.
Притисна го в протегнатата му ръка и едва не го изпусна, когато то засия със слаб, синкав блясък, подобен на пламъка от газова горелка. Глен въздъхна облекчено, чертите му внезапно се смекчиха, а на лицето му се изписа спокойствие… изглеждаше като човек, който се е прибрал у дома след дълго и опасно пътуване в развилнялата се зима.
Глен ориентира меча по дължината на окървавеното си и изранено тяло, острието само на няколко сантиметра от краката му, а клиноподобният противоположен край, където трябваше да е дръжката, опря в брадичката си. После го обгърна с ръце и склопи очи.
— Не бива да оставаш тук — рече й той с отпаднал глас. — Върни се по-късно.
— Няма да те изоставя.
Той не отговори. Дишането му постепенно се успокои и задълбочи. Изглеждаше сякаш спи. Магда продължи да го наблюдава внимателно. Синкавото сияние плъзна бавно по ръцете му, покривайки ги с прозрачен слой светлина. Тя го загърна с чаршафа, най-вече за да не забележат светлината от крепостта. Наметна се с другия чаршаф, приседна и се опря на един камък. Милиарди въпроси, оставени до този миг на заден план, сега нахлуха с пълна сила.
Кой е той, всъщност? Що за човек е, след като бе получил рани, от които всеки друг отдавна да е загинал, а после бе изкачил склона на клисурата — труднодостъпен дори при нормални условия. Що за странни навици — да се крие огледалото в гардероба, заедно с някакво древно острие, без дръжка? Защо, макар и в предсмъртна агония притискаше същото това острие към гърдите си? Как да дари с любов и доверие такъв човек? Не знаеше нищо за него.