Изведнъж си спомни за думите на баща й: Той принадлежи към групата, която направлява нацистите и ги използва за да постигне собствените си нечисти намерения. Той е по-лош и от нацистите!
Дали не беше прав Куза? Нима бе така заслепена от увлечението си, та не забелязваше дори очевидното? Глен със сигурност не беше обикновен човек. Имаше си свои тайни — в разговорите с нея съвсем не беше открит до край. Ами ако наистина Глен е враг, а Молашар — техен съюзник?
Тя се сгуши в чаршафа. Единственото, което можеше да прави, бе да чака.
Клепачите й натежаха и се склопиха — последствие от сътресението и ритмичното дишане на унесения Глен. Тя направи отчаян опит да не заспи… само за малко… само да си отпочинат очите й.
Клаус Вьорман знаеше, че е мъртъв. И въпреки това… не беше мъртъв.
Спомняше си съвсем ясно мига на смъртта. Беше удушен, бавно и мъчително, тук — в подземието, в мрака, осветен само от лъча на изпуснатия на земята фенер. Ледени пръсти с невъобразима сила се бяха затворили около гърлото му, спирайки притока на въздух, докато накрая кръвта заблъска в ушите му и после се спусна черната завеса.
Но не вечната черна завеса. Още не.
Не можеше да разбере защо все още е в съзнание. Лежеше по гръб, разтворил очи и гледаше в мрака. Не знаеше още колко ще продължи това. Времето бе изгубило значение. Като се изключи зрението, инак бе отрязан от тялото си. Сякаш то вече не му принадлежеше. Нищо не чувстваше, нито каменистия под отдолу, нито хладния въздух, който го лъхаше в лицето. Никакъв звук не достигаше до ушите му. Не дишаше, не можеше и да помръдне — дори пръстите си. Когато по лицето му изпълзя един плъх, прикривайки очите му с телцето си, той дори не можа да ги затвори.
Беше мъртъв. И въпреки това не беше мъртъв.
Изчезнал бе страхът, заедно с него и болката. Освободен бе от всякакви чувства, освен съжалението. Дошъл бе тук долу, за да потърси отплата, но бе намерил само ужас и смърт — неговата собствена.
Вьорман изведнъж осъзна, че го носят. Макар да не чувстваше нищо, той откри, че някой го влачи грубо из тесния, тъмен тунел, в помещението отвъд него и после…
… на светло.
Погледът му се плъзгаше по дължина на безчувственото му тяло. Докато го влачеха по коридора, очите му гледаха в каменната стена, която Вьорман почти веднага разпозна — това бе стената, на която бяха изписани с кръв древните слова. Стената беше измита, но отдолу все още прозираха тъмночервените петна.
Пуснаха го на пода. Погледът му бе насочен към отчасти разрушения таван право над него. В периферията на зрението му се движеше нечия тъмна фигура. Вьорман зърна дълго и извито като змия въже, преметнато през една оголена гледа над него, видя как примката се приближава към лицето му и после тялото му отново се раздвижи…
… нагоре…
… докато краката му се люшнаха над земята и безжизненото му тяло започна бавно да се поклаща. Тъмната сянка изчезна надолу по коридора и Вьорман остана сам, увиснал на преметнатото през шията му въже.
Искаше да закрещи и да потърси милост от Бога. Защото сега вече знаеше със сигурност, че създанието на мрака, което управляваше крепостта, бе обявило война не само на телата на войниците, нахлули във владенията му, но и на душите им.
Даваше си ясна сметка, за ролята, която му бяха наложили в тази война — на самоубиец. Неговите войници трябваше да си помислят, че е сложил край на живота си! А това ще ги деморализира напълно! Техният командващ офицер, човекът, на когото се уповаваха в трудни минути се беше обесил — постъпка страхлива и достойна за презрение.
Не биваше да позволи подобно нещо да се случи. Но не можеше да направи нищо срещу това. Защото беше мъртъв.
Това ли беше наказанието, задето си бе затворил очите пред жестокостите на войната? Ако е така, беше твърде сурово — една ужасна разплата! Да виси тук и да гледа уплашените лица на неговите войници и насмешливите погледи на есесовците. И най-нечовешкото изпитание — да види надменната усмивка на Кемпфер!
Затова ли не му беше позволено да потъне във вечната забрава? За да присъства на този унизителен миг?
Ако можеше да направи нещо!
Коквото и да е, само да си възвърне гордостта и мъжеството. Последен жест, който да осмисли поне смъртта му.
Един единствен!
Какъвто и да е!
Ала всичко, което можеше да стори, бе да виси и да се поклаща, в очакване да бъде открит.
Куза вдигна глава, когато в стаята се разнесе пронизително скърцане. Онази част от стената, зад която се намираше проходът към основата на кулата бавно се отместваше. Когато плочата спря да се движи, иззад нея се разнесе гласът на Молашар.