— Всичко е готово.
Най-сетне! Очакването бе направо непоносимо. От известно време Куза почти бе изгубил надежда, че ще види Молашар тази вечер. Никога не бе се отличавал с особено търпение, ала за пръв път през целия си живот бе така припрян. Опитал се бе да се разсее с мисли за Магда… но и това не помогна. Наближаващото унищожаване на „вожда Хитлер“ прогонваше всичко друго от главата му. Отново и отново Куза кръстосваше по цялата дължина на двете стаи, тръпнещ в очакване да започне и същевременно, неспособен да направи каквото и да било, преди да получи наставления от Молашар.
И ето че Молашар бе тук. В мига, когато Куза се провираше през тесния проход в стената, той почувства, че в ръката му пъхат някакъв хладен металически обект.
— Какво…?
Беше фенерче.
— Ще ти потрябва.
Куза включи светлината. Фенерчето беше армейско — немско производство. Стъклото беше пропукано. Зачуди се, чие ли…
— Последвай ме.
Молашар уверено го поведе по тясната извита стълба, край вътрешната стена на кулата. Изглежда не се нуждаеше от никаква светлина, за да следва пътя си. Но не и Куза. Стараеше се да не изостава от Молашар, насочил светлината в краката си. Да можеше поне за миг да се огледа. Стара негова мечта беше да обследва основата на крепостта, но до този момент можеше да разчита единствено на помощта на Магда. Ала сега не беше време за подобни отклонения. Обеща си, когато всичко свърши да се върне и да завърши сам огледа.
Не след дълго стигнаха до тесен процеп в стената. преминаха през него и се озоваха в подземието. Молашар ускори крачка и Куза на свой ред трябваше да бърза, за да не остане назад. Но не посмя да се оплаче, а и бе твърде щастлив от факта че отново се движи и ръцете му са затоплени от собствената си, възстановена циркулация. Кожата му дори се потеше! Не е ли чудесно?
Вдясно от него, някакво бледо сияние идещо отдолу осветяваше част от стълбата. Той премести светлинния кръг вляво. Труповете бяха изчезнали. Немците сигурно ги бяха вдигнали. Странно, че бяха оставили разхвърляните им покривала.
Над звука на забързаните им стъпки, постепенно до ушите на Куза стигна някакъв друг шум. В началото едва доловимо драскане. Когато навлязоха в тесния тунел, шумът постепенно се усили. Куза последва Молашар из многобройните завои и извивки и след едно рязко свиване Молашар спря и подкани професора да застане до него. Дращещият звук бе толкова силен, че отекваше в стените.
— Подготви се — рече с неразгадаемо изражение Молашар. — Възползвах се по определен начин от труповете на убитите. Това, което ти предстои да видиш може и да те отврати, но то е единственият начин да си възвърна талисмана. Всъщност има и други начини… но за момента не са подходящи.
Куза бе искрено се съмняваше, че онова, което Молашар е сторил с мъртвите немци би му въздействало по какъвто и да е начин.
Двамата влязоха в една подземна галерия, чийто таван бе покрит с ледени висулки, а подът бе невъобразимо мръсен. В средата на галерията имаше дълбок изкоп. Стържещият шум тук бе почти оглушителен. Откъде ли идваше? Куза се огледа, лъчът от фенерчето блесна по стените и тавана, озарявайки галерията с многобройни отражения.
Забеляза някакво движение в краката си и по края на изкопа. Множество дребни помръдващи фигури. Плъховете! Куза затаи дъх. Стотици плъхове бяха наобиколили изкопа, бутаха се и се гърчеха нетърпеливи… възбудени… чакащи…
Куза съгледа нещо много по-едро от плъх да пълзи нагоре по стената на изкопа. Той пристъпи напред и насочи светлината надолу — и едва не я изпусна. Все едно, че бе надникнал в някой от кръговете на ада. Почувствал се внезапно отмалял, Куза протегна ръка и се облегна на близката стена. Затвори очи и задиша тежко, като куче в августовска жега, мъчейки се да възстанови изгубеното си самообладание, да удържи надигащата се в стомаха му вълна и най-вече да възприеме онова, което бе видял.
Долу в изкопа имаше десет мъртъвци, всички облечени в немски униформи — сиви и черни и всички те се движеха — дори обезглавеният!
Куза отвори очи. В озарената от призрачно сияние подземна галерия, той впери поглед в един от пълзящите нагоре трупове, който миг преди да стигне ръба се подхлъзна и срина обратно на дъното.
Куза се отблъсна от стената и приближи края на изкопа, за да разгледа по-ясно сцената.
Изглежда те нямаха нужда от очи, защото не поглеждаха ръцете си, докато копаеха в студената, твърда земя. Мъртвите им стави се раздвижваха вдървено, несръчно, сякаш се съпротивляваха на силата, която ги движеше, но въпреки това работеха неуморно, в пълна тишина и крайниците им бяха изненадващо ефективни с механичните си жестове. Ботушите им тъпчеха калта, а пръстите им се забиваха в тъмния слой земя, разширявайки и задълбочавайки изкопа… а шумът от движенията им отекваше злокобно в стените и тавана на подземното помещение. Изведнъж шумът изчезна, сякаш не го е имало. Всички долу замряха неподвижно.