Кемпфер загледа подофицера в безмълвен шок, неспособен да възприеме случилото се.
— Чакай тук — той затвори вратата и се заоблича трескаво. После излезе навън и нареди: — Заведи ме при него.
Докато следваше Остер през лабиринта от коридори, Кемпфер осъзна, че мисълта за самоубийството на капитана го тревожи далеч повече, отколкото ако го бяха намерили убит като всички останали. Просто не беше в стила на капитана. Вярно, хората се променят, но Кемпфер не можеше да си представи, че юношата, който собственолично бе обърнал в бягство цял британски взвод по време на предишната война, би сложил край на живота си, независимо от обстоятелствата.
И въпреки това… Вьорман беше мъртъв. Единственият човек, който би могъл да вдигне ръка към него и да го нарече „Страхливец!“ беше замлъкнал завинаги. Ето това си заслужаваше всички страдания, които бе изтърпял Кемпфер откакто пристигнаха в това проклето място. Изпитваше дори удоволствие от края, който бе избрал за себе си Вьорман. Нищо няма да бъде скрито в окончателния доклад — капитан Клаус Вьорман, приключил службата си със самоубийство. По-лошо дори от дезертьорство. Какво ли не би дал Кемпфер да зърне лицата на жена му и двете момчета, с които Вьорман така се гордееше — и какво ли ще си помислят те, когато научат за края на техния баща, техния герой?
Вместо да го поведе към стаята на Вьорман, Остер сви вдясно по коридора, в дъното на който бяха затворили селяците през първата нощ след пристигането им. Тази част на крепостта бе почти разрушена от войниците. Направиха още един завой и тогава видяха Вьорман.
Увиснал на дебело въже, тялото му се полюшваше леко сякаш от вятър, но в коридора въздухът бе неподвижен. Въжето беше преметнато през една оголена греда на тавана и после завързано. Наоколо не се виждаше никакъв стол и Кемпфер се зачуди как ли се е покатерил там капитанът. Може би е стъпил на онази купчина от разтрошени камъни и после…
… очите. Очите на Вьорман бяха изскочили от орбитите. За миг, докато се приближаваше, Кемпфер си помисли, че се движат и го следват, после се досети, че това е само игра на светлината, идеща от единствената крушка на тавана.
Той спря пред тялото на полюшващия се офицер. Вдигна поглед към подутото, ливидно от застоялата кръв лице…
… отново тези очи. Сякаш гледаха право към него. Кемпфер извърна лице и съгледа сянката на Вьорман на стената. Очертанията й бяха същите — съвсем същите — като сянката на трупа, която бе открил на Вьормановата картина.
Побиха го ледени тръпки.
Предчувствие? Нима Вьорман бе предвидил своята смърт? Или идеята за самоубийството е лежала в подсъзнанието му?
Настроението му още повече се влоши, когато си даде сметка, че той е единствения офицер в крепостта. Сега цялата отговорност падаше върху него. Нещо повече — беше се превърнал в мишена за следващото покушение. Какво трябва да…
… изстрели откъм двора.
Кемпфер се извърна уплашен. Остер погледна назад по коридора и после се обърна към него. Ала изненадания вид на лицето му мигновено се смени с ужас, когато подофицерът вдигна втрещени очи към нещо зад Кемпфер. Есесовецът направи крачка встрани и погледна зад себе си, за да види какво е предизвикало подобна реакция, но в същия миг почувства че в гърлото му се впиват ледени пръсти и дъхът му секва.
Кемпфер се задърпа отчаяно, помъчи се да ритне онзи зад него, но краката му се мятаха безпомощно във въздуха. Отвори уста да изкрещи, но от гърлото му излезе само мъчително хъркане. Дърпайки, дращейки пръстите, които неумолимо го отдалечаваха от живота, той се изви трескаво за да погледне нападателя си. Вече знаеше кой е — дълбоко в едно мрачно кътче на съзнанието си. Но трябваше да го види! Сгърчи се още, зърна ръкава на нападателя, сив войнишки плат, после плъзна поглед нагоре… нагоре… към лицето на…
… Вьорман!
Но той е мъртъв!
Завладян от неистов ужас, Кемпфер се мяташе и късаше плътта на мъртвите ръце, които бяха стиснали гърлото му. Безполезно. Бавно и неумолимо ръката го повдигаше нагоре, докато накрая само пръстите на краката му докосваха пода. Сетне и те се отлепиха. Кемпфер протегна ръце за помощ към Остер, но подофицерът се беше вцепенил. На лицето му беше замръзнала маска на ужас, той отскочи назад, подпря се на стената и започна да отстъпва — да се отдалечава — от него! Изглежда дори не виждаше Кемпфер. Погледът му бе фиксиран по-нагоре, към неговия доскорошен командващ офицер… мъртъв… и същевременно сеещ смърт.
Безпорядъчни картини изплуваха в замъгления ум на Кемпфер, парад от видения, звуци, които се сливаха и размътваха с всеки удар на блъскащото му сърце.