Сиянието започна да отслабва.
— Магда…
Тя подскочи от изненада. Гласът на Глен звучеше далеч по-уверено и силно. Зави го отново с чаршафа. Очите му бяха отворени, вперени в крепостта.
— Почини си още малко — прошепна тя.
— Какво става там?
— Имаше стрелба — доста дълго.
Глен изпъшка и направи опит да седне. Магда го прегърна и внимателно го положи на земята. Беше толкова слаб.
— Трябва да отида в крепостта… трябва да спра Рашалом.
— Кой е Рашалом?
— Онзи, когото баща ти нарича Молашар. Нарочно е обърнал името си наопаки… истинското му име е Рашалом… трябва да го спра!
Той отново се надигна уморено и Магда обгърна раменете му.
— Зазорява се вече. Вампирът няма къде да отиде след изгрев слънце, така че…
— Изгрев слънце на него му влияе точно толкова, колкото и на теб!
— Но нали вампирите…
— Той не е вампир! И никога не е бил! Ако беше, — в гласа на Глен за пръв път се долови отчаяние, — нямаше да си губя времето с него.
Завладя я неистов ужас, по гърба й се плъзна хладна ръка.
— Не е вампир?
— Той е първоизточника на легендите за вампири, но онова, за което жадува не е кръв. Този мотив се е прокраднал допълнително в легендите, защото хората могат да виждат кръвта и да я докосват. Онова, с което се храни Рашалом не може да види или докосне никой.
— Искаш да кажеш, че е е вярно това, което ми разказа снощи, преди войниците да… да се появят? — тя не желаеше да си припомня предишната нощ.
— Да. Той черпи силата си от човешката болка, страдание и безумие. Може да се храни с агонията на умиращите от ръката му, но укрепва много повече от безчовечността на едни хора към други.
— Това е невероятно! Нито едно същество не е в състояние да живее от подобни неща! Те са твърде… нематериални!
— И слънчевата светлина ли е „нематериална“ за растението, което зависи от нея? Повярвай ми — Рашалом се храни с неща, които не могат да бъдат докоснати или видени — и всички те са лоши.
— Говориш за него, сякаш е самият Дявол!
— Искаш да кажеш Сатаната? Лукавия? — Глен се усмихна отпаднало. — Забрави религията, сега не е моментът. А и тя нищо не значи. Защото също служи на Рашалом.
— Не мога да повярвам…
— Той е наследник на Първата епоха. Представя се за петстотин годишен вампир, защото това съвпада с историята на крепостта и на този район. И защото така всява по-лесно страх — и получава удоволствие. Но всъщност е много, много по-стар. Всичко, което е казал на баща ти — всичко — е лъжа… с изключение на това, че е слаб и трябва да набере сила.
— Всичко ли? Ами това, че ме защити? И че излекува татко? А какво ще кажеш за селяците, които майорът бе взел за заложници? Щяха да ги екзекутират, ако не беше ги спасил!
— Никого не е спасил. Ти ми каза, че той убил двамата войници, оставени да пазят селяните. Но дали Молашар ги е освободил? Не! Не само е уплашил, но и унизил майора, като е накарал мъртвите войници да маршируват до стаята му. Рашалом се е опитал да предизвика майора сам да екзекутира жителите на селото. Именно от подобни жестокости черпи сили той. И след близо хилядолетие на затворничество, има нужда от много сила. За щастие, събитията се обърнаха против него и селяните избягаха.
— Затворничество? Но той е казал на татко… — гласът й затрепери. — Още една лъжа?
Глен кимна.
— Рашалом въобще не е издигал тази крепост. Нито се е крил в нея. Крепостта беше построена като клопка, за да го задържи тук… вечно. Кой би могъл да предвиди, че проходът Дину и това място някой ден ще предизвикат интереса на военните? Или че някакъв глупак ще разруши стената на неговата килия? А сега, ако избяга на свобода…
— Но той вече е на свобода.
— Не. Още не. Това е поредната му лъжа. Той иска баща ти да повярва че е свободен, но инак все още е прикован към крепостта, с помощта на другата част на това — Глен придърпа чаршафа и показа долния край на острието. — Дръжката на това острие е единственото нещо на земята, от което Рашалом се страхува. И единствената вещ, която притежава власт над него. Тя може да го окове. Дръжката е ключът. Ключът, който го държи затворен в крепостта. Острието е безполезно без нея, но съeдинени, двете части са в състояние да го унищожат.
Магда разтърси глава, опитвайки се да схване по-ясно. С всяка измината минута, историята ставаше все по-невероятна!
— Но тогава… къде е дръжката? И как изглежда?
— Виждала си изображението й хиляди пъти по стените на крепостта.