Магда видя, че Глен се готви да поеме към укреплението.
— Не! — извика тя и протегна ръце да го задържи. Не биваше да го пуска. — В състоянието, в което си, той ще те унищожи! Няма ли кой друг да го стори?
— Само аз. Никой друг не е в състояние. Също като баща ти, трябва да се изправя срещу злото сам. В края на краищата, вината е моя, че Рашалом още съществува.
— Но защо?
Глен не отговори. Магда потърси друг начин.
— Откъде идва Рашалом?
— Беше време, когато той беше… човек. Но се отдаде на тъмната сила и бе променен завинаги.
Магда преглътна болезнено.
— Но щом Рашалом служи на „тъмната сила“, на коя сила служиш ти?
— На друга.
Тя почувства съпротивата му, но продължи да настоява.
— Силата на доброто?
— Може би.
— И за колко дълго.
— За цял живот.
— Защо да е… — страхуваше се от отговора. — Защо да е твоя вината, Глен?
Той погледна встрани.
— Името ми не е Глен — то е Глекен. Аз съм стар колкото Рашалом. Аз построих тази крепост.
Куза не беше виждал Молашар откакто слязоха в подземието за да намерят талисмана. Молашар бе споменал нещо за немците и за това, че трябва да си платят за нахлуването в крепостта, сетне бе изчезнал. Труповете го последваха, подреждайки се в колона зад мистериозното същество, което ги управляваше.
Куза остана сам, сред студения мрак, плъховете и талисмана. Съжали, че и той не е тръгнал. Но всъщност, това едва ли имаше някакво значение, след като съвсем скоро те всички щяха да са мъртви — офицери и войници. Щеше да му е приятно, да присъства на смъртта на майор Кемпфер, да го гледа как страда в мъките, които е причинявал на безброй невинни и безпомощни жертви.
Но Молашар му бе наредил да чака тук. И едва сега, когато отгоре се носеше безпорядъчна стрелба, Куза разбра защо: Молашар не искаше да излага на риск от раняване човека, комуто бе поверил източника на своята мощ. Не след дълго стрелбата утихна. Оставяйки талисмана зад себе си, Куза взе фенерчето и се покатери до края на изкопа, където замря сред плъховете. Те вече не го плашеха, цялото му внимание бе съсредоточено върху завръщането на Молашар.
И не след дълго чу стъпките му. Бяха повече, отколкото очакваше. Той насочи светлината от фенерчето към входа на подземната галерия и в същия миг иззад ъгъла се появи майор Кемпфер, приближавайки се към него. От устата на Куза се откъсна уплашен вик и той едва не се строполи в изкопа. Ала веднага забеляза изцъклените очи, безжизненото изражение и осъзна, че майорът от SS е мъртъв. Зад него крачеше Вьорман, в същото състояние, а от врата му висеше разкъсано въже.
— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш тези двамата — произнесе Молашар, който вървеше най-отзад. — Особено този, който трябваше да вдигне лагера на смъртта, за нашите сънародници — власите. Сега ми остава да намеря Хитлер и да ви отърва от него, също както постъпих с неговите слуги. Но първо — талисмана. Ти трябва да се погрижиш той да бъде скрит в планината. Едва след това ще мога да посветя цялата си енергия на ликвидирането на нашия общ враг.
— Да! — възкликна Куза, усещайки, че сърцето му бие. — Талисманът е тук!
Той се плъзна надолу в изкопа и сграбчи талисмана. Докато се катереше нагоре, забеляза, че Молашар отстъпва назад.
— Увий го — промълви той. — Иначе безценният метал ще привлече нежелано внимание върху себе си.
— Разбира се — отвърна Куза и протегна ръка към натрупаните наблизо парцали. — Като излезем горе на светло ще го загърна грижливо. Не се тревожи. Ще се погрижа да бъде на…
— Увий го още сега! — заповедта проехтя в галерията.
Куза замря, поразен от злобата в гласа на Молашар. Не разбираше защо се държи по такъв начин. Но в края на краищата, може би това бе типично за нрава на един боляр от петнадесети век.