— Ами силите?
Глен вдигна рамене.
— Все още съществуват, но след катаклизма интересът им една към друга намаля. Почти нищо не бе останало за тях в този разрушен свят, чийто обитатели се бяха върнали към първичен начин на живот. Вероятно са насочили вниманието си някъде другаде, докато Рашалом и аз воювахме през времето и пространството и никой от двама ни не бе в състояние да наложи волята си над другия, нито пък бе повален от болест или старост. И някъде по този път ние изгубихме нещо…
Той погледна надолу, към парчето от огледало, което бе изпаднало от калъфа и се въргаляше в краката му.
— Подръж го пред лицето ми — помоли я.
Магда вдигна парчето и го доближи до бузата му.
— Как изглеждам? — запита той.
Магда надникна в огледалото… и го изпусна с писък. Огледалото беше празно! Също както баща й бе разказал за Рашалом!
Мъжът, когото обичаше, нямаше отражение!
— Отраженията ни бяха отнети от Силите, на които служим, може би за да напомнят на мен и Рашалом, че животът повече не ни принадлежи.
Мислите му за миг отплуваха надалеч.
— Странно е да не виждаш лицето си в огледало, или във застинала вода. Човек никога не може да привикне — той се усмихна тъжно. — Всъщност, предполагам, че вече съм забравил как изглеждам.
Сърцето на Магда се сви.
— Глен…
— Но нито за миг не спрях да преследвам Рашалом — продължи той, разтърсвайки глава. — Винаги когато научавах за клане или убийства, отправях се натам и го намирах. Ала с течение на времето цивилизацията започна да се възражда, хората се струпваха на все по-големи групи, а Рашалом ставаше все по-изобретателен. Сееше наоколо си смърт и страдание, а когато през четиринадесети век пое от Константинопол за Европа, във всеки град по пътя си пускаше заразени с чума плъхове…
— Черната смърт!
— Да. Ако не беше Рашалом, това щеше да е неголяма епидемия, но както сама знаеш, се превърна в най-страшната катастрофа на Средните векове. Именно тогава ми хрумна как да го спра завинаги, преди да е измислил нещо още по-ужасяващо. И ако си бях свършил работата както трябва, сега нямаше да сме тук.
— Но как можеш да се виниш? Защо Рашалом да е избягал заради твоя грешка? Германците бяха тези, които го пуснаха.
— Той трябваше да е мъртъв! Можех да го убия преди половин хилядолетие, но не го сторих. Дойдох тук, за да се срещна с Влад Наколвача. Чул бях за жестокостта му и тя ми напомни за похватите на Рашалом. Очаквах Рашалом да се представя за Влад. Но грешах. Влад беше само един безумец, изпаднал под влиянието на Рашалом, подхранващ мощта на Рашалом чрез мъките на хиляди невинни. Ала дори той не би могъл да се сравни с онова, което всеки ден става в лагерите на смъртта. Аз издигнах крепостта. Аз примамих Рашалом да влезе в нея. Аз го оковах със силата на дръжката и го зазидах в стената на подземието, където трябваше да остане вечно — той въздъхна. — Или поне си мислех, че ще остане вечно. Можех да го убия тогава — трябваше да го убия тогава — но не го направих.
— Защо?
Глен затвори очи и потъна в продължително мълчание.
— Не е лесно да са каже… но се страхувах. Разбираш ли, бях съществувал дълго време като противотежест на Рашалом. Но какво би станало, ако най-сетне го победя и го убия? Изчезне ли веднъж заплахата му, какво ще се случи с мен? Зад себе си имах хилядолетия, но така и не изпитвах умора от живота. Може би ти е трудно да повярваш, но винаги откривах по нещо ново — той отвори очи и погледна замислено Магда. — Винаги. Страхувам се, че двамата с Рашалом сме свързани, че в съществуванието си зависим един от друг. Че аз съм ян, а той — ин. Още не съм готов да умра.
Магда трябваше да знае истината.
— А можеш ли да умреш?
— Да. Доста е трудно да бъда убит, но не съм безсмъртен. Ако не беше ми донесла острието, раните от тази нощ щяха да ме довършат. Стигнал бях предела на силите си и щях да го премина… ако не беше ти — очите му надникнаха за миг в нейните, после се впериха в крепостта. — Рашалом сигурно ме мисли за мъртъв. Това може само да ми е от полза.
Магда жадуваше да го притисне в прегръдките си, но не смееше да го докосне. Сега вече разбираше защо на лицето му понякога се изписваше мъка.
— Не отивай там, Глен.
— Наричай ме Глекен — поправи я тихо. — Толкова отдавна не са ми казвали истинското име.
— Добре… Глекен — думата прозвуча приятно, сякаш го свързваше още по-здраво с нея. Но имаше още толкова незададени въпроси. — Ами онези ужасни книги? Кой ги скри там?
— Аз. В нечестиви ръце могат да бъдат опасни, а нямах сили да ги унищожа. Познанието от какъвто и да е характер — дори за злото — трябва да бъде съхранено.