Имаше още един важен въпрос, който Магда не смееше да зададе. Беше открила, че не отдава значение на истинската му възраст, след като тя не променяше с нищо мъжа, когото познава. Но какво изпитваше той към нея?
— А аз? — запита най-сетне тя. — Не си ми казвал… — искаше да узнае, дали не е само поредното му завоевание, спирка по пътя. Беше ли любовта, която грееше в очите му измама? И въобще, способен ли бе той да обича? Не смееше да изрази на глас мислите си. Дори непроизнесени й причиняваха болка.
Глекен сякаш надникна в нея.
— А би ли ми повярвала, ако ти кажа?
— Та нали вчера…
— Обичам те, Магда — рече той и протегна ръка. — Толкова дълго живях затворен в себе си. Ти ме докосна. Никой не беше способен да го стори — от толкова дълго време. Може би съм по-стар от всичко, което познаваш, но все още съм мъж. Това никой не можа да ми отнеме.
Магда бавно постави ръце на раменете му и се притисна нежно към него. Искаше да го задържи на това място, да го закотви далеч от опасната крепост.
След известно време той прошепна в ухото й.
— Помогни ми да се изправя, Магда. Трябва да спра баща ти.
Магда знаеше, че трябва да му помогне, макар да се страхуваше за него. Сграбчи ръката му и го дръпна, но коленете му се подкосиха. Накрая той се стовари на земята и я блъсна със свит юмрук.
— Трябва ми още време!
— Аз ще отида — произнесе Магда, без да знае от къде са дошли думите. — Мога да посрещна баща ти при портата.
— Не! Твърде опасно е!
— Ще поговоря с него. Той ще ме послуша.
— Баща ти не е на себе си сега. Ще слуша само Рашалом.
— Трябва да опитам. Нима имаме друга възможност?
Глекен мълчеше.
— Тогава тръгвам — искаше й се да изправи гордо глава, за да покаже, че не се бои. Но трепереше от страх.
— Не пресичай прага — предупреди я Глекен. — Каквото и да правиш, не пристъпвай в крепостта. Там сега е царството на Рашалом!
Зная, мислеше си Магда, докато тичаше към крепостта. Но няма да позволя и на тате да премине от тази страна — ако носи със себе си дръжката на меча.
Куза се бе надявал, че когато стигне подземието, няма да се нуждае от фенерчето, но всички светлини бяха угаснали. Въпреки това забеляза, че коридорът не тъне в непроницаем мрак. По стените се виждаха светещи петна. Вгледа се и откри, че блестят изображенията на кръстове, които приличаха на талисмана. Сиянието им се усилваше, когато ги доближаваше и постепенно отслабваше, след като ги подминаваше, откликвайки на предмета в ръката му.
Теодор Куза крачеше по централния коридор завладян от страхопочитание. Никога досега не бе се доближавал така непосредствено до свръхестественото. И никога вече нямаше да гледа на света и мястото си в него по начина, по който го правеше доскоро. Замисли се затова, колко заслепен е бил, когато мислеше че знае всичко, ала не виждаше дори капаците пред очите си. Сега завесата бе вдигната и около него имаше цял един нов свят.
Той притисна увития талисман към гърдите си, чувствайки близостта на свръхестественото… но и пропастта, деляща го от неговия Бог. И какво бе направил този Бог за своя народ? Колко хиляди, милиони бяха загинали през последните години, зовейки името му, без да получат отговор?
Скоро на молбите им щеше да бъде отвърнато и Теодор Куза беше съпричастен в наближаването на този миг.
Докато се изкачваше към двора, завладя го неясно безпокойство и той спря някъде по средата на пътя. Проследи с поглед спускащата се надолу пелена на мъглата, а мислите му се гонеха объркано.
Наближаваше кулминацията на неговия живот. Най-сетне ще може да направи нещо, да заеме активна позиция срещу нацистката заплаха. Защо тогава не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред? Трябваше да признае, че го ядат съмнения за Молашар, макар да нямаше нищо конкретно. Всички детайли съвпадаха…
Съвпадаха ли? Имаше нещо много странно във формата на талисмана — толкова напомняше онзи кръст, от който Молашар се боеше. Но може би това бе молашаровият начин за прикритие — придал му е форма, подобна на свят предмет, за да хвърли прах в очите на преследвачите си — също както бе сторил с крепостта. Ами нескритото нежелание на Молашар да се доближава до талисмана, настояванията му Куза незабавно да го изнесе от крепостта? Ако талисманът наистина бе толкова важен за Молашар, ако в действителност той бе източника на неговата сила, защо сам не му намери скривалище?
Бавно, механично, Куза изкачи последните стъпала към двора. На върха примижа, за да свикне със сивкавата светлина на предизгревното утро и веднага намери отговора на всички въпроси. Дневната светлина! Разбира се! Молашар не можеше да се придвижва през деня на открито и затова се нуждаеше от помощта на друг! Какво облекчение да забрави всички съмнения — дневната светлина обясняваше всичко!