Докато очите му се адаптираха към сиянието на утрото, той погледна към отвъдния край на потъналия в руини двор и забеляза, че някой го чака при вратата. В един ужасяващ миг си помисли, че един от часовоите е избягнал кланицата, но веднага забеляза, че фигурата е твърде дребна, за немски войник.
Беше Магда. Изпълнен с радост, той забърза към нея.
От входа на крепостта, Магда плъзна поглед из вътрешния двор. Цареше пълно мълчание и пустош, навсякъде се виждаха следи от снощната битка — брезентът и вратите на камионите бяха надупчени от куршуми, стъклата им бяха изпочупени, дупки по стените на крепостта, над разбитите генератори се виеше дим. Нищо не помръдваше. Ниско над двора се стелеше непрогледна мъгла и Магда си помисли, че тя скрива засъхналата по земята кръв.
Зачуди се какво ли прави тук, потръпваща в утринния хлад, очакваща баща си, който би могъл да държи в ръцете си съдбата на света. Едва сега, когато за пръв път бе получила възможност да обмисли онова, което й бе разказал Глен — Глекен — в душата й започна да се прокрадва съмнение. Думите прошепнати в мрака, губеха тежестта си на дневна светлина. Толкова лесно бе да повярва на Глекен, докато чуваше гласа му и го гледаше в очите. Но сега, далеч от него, останала сама и чакаща… тя изпитваше несигурност.
Струваше й се безумие — необятни, невидими, непознати сили… Светлина… Хаос… в схватка за власт над човечеството! Абсурдно! Това бе присъщо по-скоро за приказките, трескав сън на наркоман!
И въпреки това…
… имаше Молашар — или Рашалом, или както се наричаше в действителност. Той не беше сън, но не беше и човек, нито пък каквото и да било, познато или срещано от нея. И със сигурност беше олицетворение на злото. Знаеше го още от първия миг, когато я бе докоснал.
А освен това — имаше и Глекен — ако това бе истинското му име — който не изглеждаше зъл, но не беше изключено да е умопобъркан. Беше реален и притежаваше острие от меч, което излъчваше сияние и изцеляваше смъртоносни рани. И тя го бе видяла с очите си. На всичко отгоре той нямаше отражение…
А може би тя е обезумяла?
Не, не е обезумяла. Ако наистина светът е изправен пред гибел, тук, в този затънтен планински проход, тогава на кого да повярва? На Рашалом, прекарал близо пет века зазидан в стената и сега заканващ се да сложи край на хитлеровото господство и неговите жестокости? Или на червенокосия мъж, любовта на нейния живот, който я бе излъгал за толкова много неща, дори за името си? И когото собствения й баща обвиняваше, в сподвижничество с нацистите?
Защо всичко това се струпа на мен?
Защо именно тя трябваше да направи избора, когато всичко е толкова объркано? На кого да повярва? На баща си, комуто е вярвала цял живот, или на непознатия, успял да вдъхне живот в нея на чувства, за чието съществуване не бе предполагала дори? Не беше честно!
Тя въздъхна. Никой не обещавал животът да е честен.
Трябваше да реши. И то бързо.
Спомни си за последните думи на Глен: Каквото и да правиш, не пристъпвай в крепостта! Там сега е царството на Рашалом.
Но тя знаеше, че трябва да пресече прага. Зловещият ореол, обгърнал крепостта, правеше невероятно трудно дори само доближаването до нея. Трябваше да почувства сама какво е вътре. Това ще й помогне да реши.
Тя вдигна крак, после се поколеба. Пот се стелеше по тялото й. Всичко в нея се съпротивляваше, но друг избор нямаше. Стиснала зъби, тя затвори очи и прекрачи прага.
Злото избухна насреща й, отне дъха й, сви стомаха й на възли и я накара да се люшне. Беше по-силно, по-интензивно отвсякога. Тя замря, жадуваща да се обърне и побегне. Успя да се пребори с това желание, а след това почувства, че е готова да се изправи срещу бурята от зла прокоба, която бушуваше около нея. Дори въздухът, който поемаше потвърждаваше онова, което вече знаеше — нищо добро няма да се роди в тази крепост.
И именно тук, отвъд прага трябваше да срещне баща си. Да го спре, ако носи със себе си дръжката на меча.
Погледът й бе привлечен от движение в двора. Баща й бе излязъл от входа към подземието. Спря, огледа се за миг, сетне я забеляза и забърза към нея. Необходими й бяха няколко секунди за да възприеме гледката на тичащия през руините инвалид и едва след това тя забеляза, че дрехите му са покрити с кал. В ръцете си държеше набързо увит в парцали пакет.
— Магда! Получих го! — извика той и спря задъхан пред нея.
— Какво получи, татко? — гласът й прозвуча уморено. Но вътрешно трепереше, очакваща отговора.