— Талисманът на Молашар — източника на неговата сила!
— Откраднал си го от него?
— Не. Той ми го даде. Трябва да го скрия на безопасно място, докато той е в Германия.
Магда почувства, че изстива отвътре. Баща й се готвеше да изнесе нещо от крепостта, точно както бе предположил Глекен.
Трябваше да знае как изглежда.
— Искам да го видя.
— Сега няма време. Трябва да…
Той понечи да я заобиколи, но Магда застана на пътя му, задържайки го в границите на крепостта.
— Моля те! Покажи ми го!
Той се поколеба, втренчил питащ поглед в лицето й, след това дръпна парцалите и й позволи да надникне.
Онова, което видя вътре накара дъха и да секне. О, Боже! Очевидно беше много тежък, по всяка вероятност изкован от злато и сребро — съвсем като вградените в стената кръстове. На върха си имаше отвор, отговарящ по размери на клина в долната част на острието, което носеше Глекен.
Това бе дръжката на неговия меч. Дръжката… ключа към крепостта… единственият предмет, който прегражда Молашар от света. Магда разглеждаше талисмана, баща й каза нещо, но тя не го чу. Думите не можеха да стигнат до нея. Всичко което чуваше, бе разказа на Глекен за онова, което ще стане със света, ако Рашалом бъде пуснат на свобода. Всяка нейна клетка се противеше на това, което й предстоеше, но нямаше друг избор. Трябваше да спре баща си, на всяка цена.
— Върни се обратно, татко — рече тя, търсейки в очите му поне искрица от онзи, предишния човек, когото бе обичала през целия си живот. — Остави талисмана в крепостта. От самото начало Молашар те е лъгал. Това не е източникът на неговата сила — талисманът е единственото нещо, което е в състояние да издържи на силата му! Молашар е враг на всичко добро в този свят! Не бива да го пускаш на свобода!
— Глупости! Та той вече е свободен! И е на наша страна — виж какво направи с мен! Аз мога да вървя!
— Но само до там, докъдето си тръгнал. Само за да изнесеш талисмана от крепостта — защото докато дръжката е зад стените и той не може да си тръгне!
— Лъжи! Молашар ще убие Хитлер и ще премахне лагерите на смъртта!
— Той се храни от лагерите на смъртта, татко! — все едно, че разговаряше с глух. — Веднъж в живота си ме послушай! Повярвай ми! Направи това, което ти казвам! Не изнасяй талисмана от крепостта!
Той продължи напред, без да й обръща внимание.
— Пусни ме да мина!
Магда опря ръце в гърдите на човека, който я бе отгледал, възпитал и дал всичко от себе си за нея.
— Послушай ме, татко!
— Не!
Магда напрегна мускули и го блъсна назад с всичка сила. Мразеше се затова, но нямаше друга възможност. Трябваше да престане да мисли за него, като за инвалид — той беше здрав и силен — и изпълнен с решимост също като нея.
— Вдигаш ръка на баща си? — запита той с дрезгав, злобен глас. На лицето му пламтеше гняв и изненада. — Това ли научи след прекараната нощ в прегръдките на твоя червенокос любовник? Аз съм твой баща! Заповядвам ти да ме пуснеш!
— Не, татко — отвърна тя със сълзи на очи. Никога досега не беше дръзвала да му противоречи, но трябваше да го стори — не само заради тях двамата, но и заради целия свят.
Гледката на сълзите й го смути. За миг чертите му се смекчиха и той отново бе предишния човек. Отвори уста да заговори, после я хлопна. Ръмжейки яростно, Куза се хвърли напред и замахна с дръжката към главата й.
Рашалом чакаше неподвижно в подземната галерия, обгърнат в мрак. Тишината се нарушаваше единствено от шума на лазещите по труповете на двамата офицери плъхове, които бе запратил в калта веднага, след като недъгавия бе отнесъл прокълнатата дръжка. Скоро тя ще е вън от крепостта и той отново ще е свободен.
И тогава гладът му ще бъде утолен. Ако наистина е вярно онова, което му бе казал недъгавият и което бе научил от немските войници, тогава Европа отново се бе превърнала в средище на човешкото страдание. А това означаваше, че след дълги години на борба и тежки загуби от Глекен, съдбата му най-сетне наближаваше звездния си миг. Беше решил, че всичко е загубено, когато Глекен го бе зазидал в крепостта, но в края на краищата, победата щеше да е негова. Човешката алчност го бе освободила от тясната килия, която бе обитавал близо пет века. Човешката омраза и жаждата за власт щяха да го дарят със сила, за да стане властелин на планетата.
Той чакаше. Но гладът му бе все така незадоволен. Не идваше очакваният прилив на сила. Нещо не беше наред. Недъгавият досега два пъти да е излязъл от крепостта. Три пъти дори!
Нещо никак не беше наред. Той разшири взора си, докато почувства присъствието на дъщерята на недъгавия. Тя ще трябва да е причината за забавянето. Но защо? Едва ли би могла да знае…