От двете й страни я заобиколиха черни стени — намираше се в арката. Още няколко крачки и ще е отвъд прага… и Рашалом ще получи свободата си.
Магда затвори очи и спря.
До тук, рече си тя. Нито крачка назад… нито крачка… нито крачка… — повтаряше тя отново и отново, докато нещо докосна крака й и сетне отскочи. Нещо малко и покрито с козина. Още едно. И още едно. Тя прехапа устни за да не изпищи. Дръжката не действаше! Плъховете я атакуваха! Скоро ще я покрият цялата.
Завладяна от паника, тя отвори очи. Рашалом бе съвсем наблизо, вперил бездънните си очи в нейните през раздрипаната мъгла, зад него бе настръхнал мъртвешкият легион, а всичко наоколо бе покрито с телата на гадините. Той ги тласкаше напред, принуждаваше ги да се катерят по краката й. Магда чувстваше, че всеки миг ще изгуби контрол над себе си и ще побегне назад… вътре в нея се надигаше все по-неовладяем ужас, готов да погълне всичко, на което бе решена… дръжката не ме защищава! Тя понечи да се втурне назад и после замря. Плъховете я докосваха, но не я хапеха, нито пък дращеха. Допираха се в нея, сетне побягваха. Сигурно заради талисмана! Той беше в ръцете й и Рашалом губеше контрол върху плъховете в мига, когато я достигаха. Магда пое дълбоко и направи опит да се успокои.
Не могат да ме ухапят. Не могат да ме докоснат за повече от един миг. Най-много се страхуваше да не изпълзят нагоре по краката й. Сега вече знаеше, че не ще го сторят. И стоеше неподвижно и уверено.
Рашалом трябва да го е почувствал. Той се намръщи и направи знак с ръка.
Труповете отново се размърдаха. Заобиколиха го, сетне оформиха плътна стена от движеща се мъртвешка плът и провлачиха крака напред, приближавайки я сантиметър по сантиметър. Очите им бяха широко отворени, гримасите им озъбени и страшни. В движенията им не се долавяше някаква особена заплаха, нито омраза или дори конкретна цел. Не бяха нищо повече от мъртва плът. Но се приближаваха! Ако бяха живи, дъхът им вече щеше да я стига. Някои от тях миришеха така, сякаш са започнали да се разлагат.
Тя отново затвори очи, борейки се с проклетата слабост, сковала краката й и притисна дръжката към гърдите си.
… нито крачка назад… нито крачка… назад… заради Глекен… заради мен… заради онова, което е останало от татко… заради всички… нито крачка назад…
Нещо тежко и хладно се отпусна върху нея. Тя се люшна назад, надавайки вик на изненада и отвращение. Най-близките до нея трупове един по един се отпускаха и падаха върху й. Още един се стовари отгоре й и тя отстъпи. Извъртя се, позволявайки му да се плъзне покрай нея. Магда осъзна какво е намислил Рашалом — щом не може да я изплаши та сама да избяга от крепостта, той възнамеряваше да я изблъска, хвърляйки в атака своята армия от нежива плът. И успяваше. Деляха я само няколко сантиметра.
Още няколко трупа се стовариха отгоре й и тогава Магда се реши на отчаян ход. Стисна златната ръкохватка с две ръце и я завъртя в широк полукръг пред себе си, допирайки я в мъртвата плът на труповете пред нея.
Ослепително ярки блясъци и съскащ звук изригнаха при допира с труповете, кисел, жълтобял дим подразни ноздрите й… а труповете потрепериха в конвулсии и се строполиха като марионетки с прерязани конци. Тя направи крачка напред, замахвайки с дръжката, отново блеснаха светлини, чу се познатото съскане и звукът на падащи трупове.
Дори Рашалом отстъпи крачка назад.
Магда си позволи едва доловима, мрачна усмивка. Най-сетне пространството наоколо й бе достатъчно за да си поеме свободно дъх. Имаше оръжие и осъзнаваше как трябва да го използва. Забеляза, че погледът на Рашалом се измества вдясно и се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му.
Татко! Беше дошъл на себе си, изправил се на крака и се подпираше на стената на арката. Магда почувства, че й призлява при вида на шуртящата по челото му кръв — от удара, който тя му бе нанесла.
— Ти! — извика Рашалом, сочейки баща й. — Вземи талисмана от нея! Тя е на страната на врага!
Магда забеляза, че баща й поклаща глава и сърцето й се изпълни с внезапна надежда.
— Не! — гласът на баща й бе слаб и дрезгав, но въпреки това отекна в каменните стени наоколо. — Видях всичко! Ако това, което държи в ръцете си наистина е изворът на твоята мощ, едва ли се нуждаеш от моята помощ, за да си го получиш. Вземи си го сам!
Магда знаеше, че никога досега не е била толкова горда с баща си, както в този момент, когато той се бе изправил срещу чудовището, опитало се до го лиши от душа. И почти бе успяло. Тя отри сълзите си и се усмихна, като едновременно поемаше и му даваше сила.