Глекен махна към баща й.
— Изведи го през вратата. Ще ви пазя, докато пресечете моста.
Магда почувства, че коленете й треперят, докато се изправяше. Огледа се, за да забележи наоколо разхвърляни в безпорядък трупове. Рашалом бе изчезнал.
— Къде е…
— Аз ще се погрижа за него — прекъсна я Глекен. — Но първо трябва да се убедя, че си в безопасност.
Магда се наведе, вдигна баща си, чието тяло бе възвърнала предишната си болнава лекота и го изтегли отвъд прага, на моста. Дишането му бе съвсем повърхностно. Кървеше от дузина малки рани. Тя се зае да попива кръвта с полата си.
— Сбогом, Магда.
В гласа на Глекен се долавяше страшна нотка на безвъзвратност. Вдигна глава и видя, че той я гледа с безмерна тъга.
— Сбогом? Къде отиваш?
— Да сложа край на една война, която трябваше да приключи в друга, отдавна отминала епоха — гласът му потрепери. — Бих искал…
Ужас скова тялото й.
— Ще се върнеш при мен, нали?
Глекен се обърна и пое в двора.
— Глекен?
Фигурата му се изгуби в разкритата паст на кулата. Викът й отекна в стените.
— Глекен!
29
В кулата цареше мрак. Много по-плътен от обикновена сянка, той бе черен и непроницаем, какъвто само Рашалом можеше да спуска. Мракът обгърна Глекен, но червенокосият не беше напълно безпомощен срещу него. Руническият меч започна да сияе с бледосиня светлина, още щом бе пристъпил в кулата. Изображенията на дръжката, вградени в стените откликнаха незабавно на присъствието на оригинала и се озариха в жълтобял пламък, който пулсираше бавно, сякаш под ритъма на исполинско, далечно сърце.
Магдиният вик бе последвал Глекен вътре, той спря в основата на кулата и се помъчи да приглуши болката, която се бе пробудила в сърцето му, уверен че ако се вслуша, силите му ще намалеят. Трябваше да прекъсне тази нишка, също както бе прекъснал всички останали връзки със света извън крепостта. Сега бяха само той и Рашалом. Идеше краят на хилядолетния им конфликт. И той щеше да се погрижи за това.
Остави силата, която извираше от блестящият меч да проникне до всяка клетка на тялото му. Колко хубаво бе да го стиска отново — сякаш си е възвърнал изгубена част от тялото. Но дори силата на меча не можеше да разсече възела на отчаянието, стегнат дълбоко в душата му.
Днес нямаше да спечели. Дори и да убие Рашалом, победата щеше да му коства всичко… защото щеше да го лиши от смисъл на продължителното му съществуване. Силата, на която бе служил, повече не ще се нуждае от него.
Ако успее да срази Рашалом…
Той избута мислите си на заден план. Не можеше да си позволи колебание преди началото на схватката. Трябва да запали в себе си желанието за победа — само така изходът ще е благоприятен. А победата бе единственият изход.
Глекен се огледа. Почувства, че Рашалом е над него. Но къде? В тази посока не можеше да избяга.
Глекен изтича по стълбите на втория етаж, спря се там, огледа се предпазливо, изострил сетивата си докрай. Все още усещаше, че Рашалом е над него, но дори и тук черният въздух бе наситен със заплаха. Кръстовете по стените пулсираха равномерно, като фарове в непрогледна мъгла. Вдясно от него се виждаха неясните очертания на стълбите за третия етаж. Нищо не помръдваше.
Той пое натам, после спря. Изведнъж около него всичко се раздвижи. Огледа се, за да открие че е наобиколен от тълпа черни сенки, едни се надигаха от пода, а други се прокрадваха откъм ъглите. Глекен завъртя меча, покосявайки дузина немски трупове.
Значи… Рашалом не е бил сам в отстъплението си.
Труповете отново се нахвърлиха върху него, а Глекен застана така, че стълбите към горния етаж да са отзад. Не се страхуваше от мъртъвците — познаваше добре възможностите и мащабите на рашаломовата сила и бе запознат с всичките му трикове. Тези възкръснали парчета месо не можеха да му причинят вреда.
И все пак го изненадваха. Какво се надяваше да спечели Рашалом с подобно смешно представление?
Без някакво видимо усилие тялото на Глекен се приготви за схватката — той разтвори крака, извърна се полу-наляво и изпъна меча пред себе си, стиснал дръжката с две ръце — а труповете се приближаваха. Не се налагаше да влиза в бой с тях, знаеше, че може да пресече редиците им и да ги накара да се строполят само с едно докосване. Но това не беше достатъчно. Инстинктът му на боец го подтикваше да влезе в схватка с тях. И Глекен съвсем съзнателно се поддаде на този призив. Жадуваше да нанася удари срещу всичко, свързано с Рашалом. Тези мъртви германци ще подхранят огъня, от който се нуждаеше за последната среща с техния господар.
Труповете бяха набрали инерция и все повече свиваха кръга около него, с разперени ръце и извити като нокти пръсти. Глекен изчака да го наближат, после завъртя меча в кръг, а зад него започнаха да падат ръце и глави. Острието си озаряваше с ярко бяла светлина по цялата си дължина всеки път, когато влизаше в допир, а сетне пронизваше без съпротива мъртвата плът, съпроводено от съскащият звук и виещият се нагоре жълтеникав дим, докато труповете се свличаха един по един на пода.