Той скочи на борда на лодката, порови на дъното и изхвърли навън рибарските мрежи. Малко след това ги последва дървеният сандък с принадлежности за риболов и поправка на такелажа. От целия инструментариум мъжът задържа само чука и нитовете. След това пое към колибата на Санчес, като по пътя отброи четири австрийски златни монети по сто крони. Имаше много и най-различни монети в колана — руски десетрублови чеврони, австрийски шилинги, чешки дукати, американски долари с изобразени два орела — това, което ги обединяваше бе, че всички бяха златни. Налагаше се да се опре на универсалния прием на златото, за да пресече средиземноморския басейн през това размирно военно време.
С няколко бързи и уверени удара на чука червенокосият прикова монетите към стената на колибата. Златото щеше да стигне за нова лодка на Санчес. И далеч по-хубава.
Той развърза въжето, с което бе привързана лодката, изтегли я на плиткото, скочи вътре и грабна веслата. След като преодоля прибоя и разпъна единственото платно, червенокосият насочи носа към Гибралтар, намиращ се не много далеч на юг и си позволи да хвърли прощален поглед към осветеното от звездна светлина рибарско селце в най-южния край на Португалия, където бе прекарал последните няколко години от живота си. Не беше никак лесно да извоюва уважението на тези хора. До края така и не го приеха за свой и никога нямаше да го приемат. Но го ценяха като добър помощник. Затова го уважаваха. А тежката работа бе свършила онова, което целеше, възвръщайки силата и здравината на мускулите му, отпуснати след дългите години лек живот в града. Вярно, имаше и приятели, макар и не особено близки. Но никой, заради когото да се установи завинаги.
Животът тук бе труден и все пак би останал с радост, вместо да поема натам, накъдето бе тръгнал. Но трябваше да се изправи пред неизбежното. При мисълта за предстоящата схватка ръцете му стиснаха конвулсивно дръжките на греблата. Нямаше кой друг да отиде. Само той бе останал.
Не биваше да губи нито миг. Трябваше час по-скоро да стигне Румъния, а до там го деляха над три хиляди километра — почти цялата дължина на Средиземно море.
Някъде дълбоко в съзнанието му бе залегнало опасението, че може бе не ще успее да стигне навреме. Когато пристигне ще е твърде късно… с всички произтичащи от тази възможност ужасяващи последствия.
4
Крепостта
сряда, 23 април
04.35
Вьорман се събуди разтреперан и облян в пот. И не само той. Причината не беше в продължителния смразяващ вопъл на Грюнщад, защото звукът не стигаше до стаята на Вьорман. Друго бе, което го бе откъснало от съня… чувството, че се е случило нещо ужасно.
След краткотраен миг на объркване, Вьорман наметна куртката, обу панталоните и се затича надолу по стълбите към основата на кулата. Един по един войниците се подаваха от стаите и когато слезе долу, на двора вече се бе събрала малка тълпа, замръзнала под ечащия сякаш от всички стени на крепостта пронизителен вик. Вьорман насочи трима от войниците към входа на подземието. Тъкмо се приближаваше към тъмното отвърстие, когато насреща му се появиха разтреперани двамина от изпратените, с побледнели лица и сгърчени устни.
— Там долу има мъртвец! — прошепна единият.
— Кой е той? — запита Вьорман, после ги блъсна и се втурна надолу по стълбите.
— Мисля че е Лутц, но не съм сигурен, защото беше обезглавен!
Насред централния коридор лежеше проснат труп в бойна униформа. Трупът бе обърнат по корем и засипан с натрошени каменни парчета. Обезглавен. Главата не беше отрязана, като на гилотина, нито отсечена — изглеждаше, сякаш е била откъсната, а от шията се подаваха потъмнели артерии и разтрошени прешлени. Единственото, което можеше да се каже със сигурност бе, че войникът е бил редник. Още един войник, също редник, седеше наблизо вперил своите разширени, невиждащи очи в дупката на стената срещу него. Докато се приближаваше, войникът издаде протяжен и нисък стон. Вьорман почувства, че настръхва.
— Какво е станало тук, редник? — запита капитанът, но войникът не отговори. Вьорман го сграбчи за рамото и го разтърси, ала по всичко личеше, че войникът не го забелязва. Имаше такъв вид, сякаш бе пропълзял дълбоко в себе си и се бе затворил за останалия свят.
Зад Вьорман пристъпваха и другите, притичали за да видят какво се е случило. Вьорман събра сили, наведе се над обезглавената фигура и започна да преравя джобовете. В портфейла намери лична карта на името на редник Ханс Лутц. И друг път бе виждал мъртъвци, жертви на войната, но сега бе различно. Тази смърт го подтискаше както никоя досега. Смъртта на бойното поле беше хладна и безлична, но не и тази. Това беше ужасяваща, обезобразяваща смърт в името на някаква необяснима идея. Някъде дълбоко в него се надигна въпросът: Дали това не е наказанието, за оскверняване на кръст в крепостта?