Чувстваха го и хората му. Виждаше го съвсем ясно. Трябваше по някакъв начин да ги накара да забравят за лошите си мисли. Веднага щом се появи Александру ще го изпрати до селото да докара една каруца с дървен материал. После ще нареди на войниците да сковат маси, столове и койки. И тогава крепостта ще се изпълни със звънливия и ободряващ шум на удрящи в дървото чукове. Вьорман се приближи към прозореца, който гледаше навън, към моста. Ето го, Александру, този път с двете си момчета. Скоро всичко ще бъде наред.
Той вдигна поглед към огряното от слънцето селце, чиято долна част все още тънеше в сянка. Изведнъж осъзна, че жадува да нарисува селцето точно такова, каквото е сега. Вьорман отстъпи назад — селцето, оградено в черната рамка на прозореца, блестеше като бисер. Ето така ще го пресъздаде… в рамка. Контрастът направо го омагьосваше. Изпитваше неудържимото желание да се захване за работа незабавно. Винаги рисуваше най-добре, когато беше под въздействието на някакъв стрес. Това бяха любимите му мигове, изгубен сред перспектива и композиция, светлина и сянка, цветове и тъкан.
Останалата част от деня се изниза някак неусетно. Излезе, за да присъства на полагането на обезглавеното тяло в подземието, където го оставиха да лежи, покрито с един мръсен чаршаф. Температурата тук долу бе близка до нулата. Не се виждаше никаква растителност, мястото изглеждаше сякаш е предназначено именно за трупохранилище. Тъкмо ще имат възможност да уредят транспорта на Лутц по-нататък през седмицата.
При други обстоятелства Вьорман сигурно щеше да нареди да се огледа внимателно цялото подземие, ако не за друго, то нищо чудно по стените на издълбаните в скалата пещери да открият интересни рисунки от миналото. Но не и този път. Каза си, че е студено, по-добре да изчакат лятото. Но знаеше, че не това е причината. Имаше нещо в тази пещера, което го караше да я напусне, колкото се може по-скоро.
С напредване на деня ставаше все по-ясно, че с Грюнщад ще си имат проблеми. Нямаше никакви белези за подобрение. Войникът продължаваше да лежи, така както го бяха оставили, вперил неподвижен поглед в тавана. От време на време по тялото му преминаваше гърч и той издаваше сподавен вопъл, понякога започваше да пищи с пълни гърди. И продължаваше да се подмокря. В подобно състояние, без да приема храна и вода, без квалифицирана медицинска помощ, едва ли щеше да изкара и седмица. Няма как, ако не се оправи ще трябва да го транспортират заедно с останките на Лутц.
През целия ден Вьорман държеше под око хората си, вслушвайки се внимателно в настроенията им и остана доволен от разведряването, което настъпи, когато се захванаха за дърводелска работа. Работеха здравата, въпреки недоспиването и смъртта на Лутц. Всички познаваха добре Лутц, знаеха че е хитрец и сметкаджия, не един и двама от тях си бяха патили заради него. И сякаш бяха стигнали до мълчаливото съглашение, че той сам си е бил виновен за смъртта.
Вьорман се постара да не им остави свободно време за размисъл. Първо ги накара да сковат тоалетни с докарания от селото материал, после маси и столове. Когато най-сетне денят си отиде, всички бяха толкова изморени, че нямаше желаещи дори да изпушат по една цигара след вечеря. С изключение на часовите, всички до един се отправиха към леглата.
Вьорман извърши някои промени в постовете, така че часовоят в двора да държи под наблюдение коридора, който водеше към стаята на Грюнщад. Нещастникът продължаваше да вие и стене и никой не искаше да си ляга близо до него. Все пак, дебелият Ото бе спечелил симпатията на останалите войници и те се чувстваха задължени, да не му позволят да се нарани.
Наближаваше полунощ, а Вьорман все още не можеше да си легне, въпреки налегналото го изтощение. С настъпването на мрака отново го завладя напрежението, което не му позволяваше да склопи очи. Най-накрая той се предаде на тревогата и реши да провери дали някой от постовете не е заспал.
Обиколката го отведе до коридора на Грюнщад и Вьорман си помисли, че не е зле да надникне при него. Опитваше се да си представи какво е довело нещастника до подобно състояние. Спря се пред отворената врата и надзърна вътре. В далечния край на стаята бе оставена запалена газова лампа. Войникът бе в едно от по-спокойните си състояния, само дишаше учестено и от време на време започваше да хленчи. Хленченето обикновено завършваше с протяжен вой и Вьорман би предпочел в този момент да е някъде по-далеч. Ужасно обезкуражаващо бе да слуша подобни звуци от гърлото на едно човешко същество… чийто разум е изгубен неизвестно къде.