Тъкмо наближаваше края на коридора и се готвеше да излезе в двора, когато се чу поредният вой. Само че този не беше като предишните. До ушите му достигна пронизителен писък, сякаш Грюнщад се бе събудил внезапно и бе осъзнал, че е обхванат от пламъци, или пък пронизан от хиляди остриета — в гласът се долавяше не само душевна но и физическа болка. А после писъкът внезапно спря, сякаш някой бе дръпнал шнура на радиото.
Вьорман замръзна за миг, борейки се с подсъзнателно съпротивляващото се тяло, после с невероятно усилие си наложи да се обърне и да се затича обратно по коридора. Той нахлу в стаята. Вътре бе студено, по-студено отколкото преди минута и лампата бе угаснала. С разтреперани пръсти Вьорман запали една клечка и потърси с очи Грюнщад.
Още един мъртвец. Очите на нещастника бяха изцъклени и вперени в тавана, устните му бяха замръзнали по средата на писъка в гримаса на ужас. А на шията… зееше огромна и страшна рана. Леглото бе подгизнало в кръв, с кръв бяха напръскани и стените.
Преди още Вьорман да осъзнае случилото се, в него заговори дългогодишният рефлекс. Ръката му измъкна пистолета от кобура и той се огледа наоколо за извършителя. Но не видя никой. Вьорман изтича до тесния прозорец, пъхна глава и погледна надолу към стената. Не се виждаше никакво въже, от тук нямаше никаква възможност за бягство. Той се извърна и отново огледа стаята. Това беше направо невъзможно! Никой не беше излязъл след него по коридора, нито пък би могъл да се измъкне през прозореца. И въпреки това Грюнщад беше убит.
Мислите му бяха прекъснати от шума на тичащи крака — часовоите бяха чули писъка. Слава Богу! Вьорман трябваше да признае, че е уплашен. Мисълта, че ще остане дори още само секунда в тази стая му беше направо непоносима.
Вторник, 24 април
Вьорман нареди да положат тялото на Грюнщад до това на Лутц, а след това хората отново се заеха с дърводелска работа. Почти беше уверен, в района има някаква нелегална съпротивителна група. И все пак не можеше да е съвсем сигурен, защото той самият беше в онзи коридор в мига на убийството и знаеше, че няма никакъв начин убиецът да се измъкне незабелязан покрай него — освен ако не можеше да лети, или да ходи по стени. Тогава, каква беше тайната?
Първото което предприе бе да удвои нощната стража и да постави допълнителни постове край казармите, за да пазят спящите.
Под непрестанния шум от блъскащите в двора чукове, в ранния следобед Вьорман най-сетне намери свободно време да разпъне триножника с платното. А след това се зае да рисува. Трябваше да върши нещо, каквото и да е, само да заличи от паметта си спомена за ужасеното лице на Грюнщад. Не след дълго бе погълнат от избора на подходящи цветове, смесваше боите, докато най-сетне получи оттенък, наподобяващ този на стените на неговата стая. Целия следобед прекара в подготовка на платното, нарисува фона и рамката на прозореца, като остави в средата светло петно за място на селцето.
Нощта прекара в сън. След прекъснатия покой на първата нощ и пълната липса на сън през втората, изчерпаното му тяло просто се строполи в леглото.
Редник Руди Шрек обхождаше бдително и предпазливо поверения район, като не изпускаше от очи крачещия на отвъдния край на двора Венер. В началото на вечерта, двама часови за такова малко място му се струваха прекалено, но с падането на мрака, който ставаше все по-гъст и непрогледен, Шрек почувства облекчение при мисълта, че съвсем близо до него има друг човек. Двамата с Венер се бяха уговорили да обикалят двора покрай стената на крепостта, разположени на срещуположните му краища. Така, макар и разделени, покриваха по-голям район.
Руди Шрек не се страхуваше за живота си. Неспокоен, да, но не и уплашен. Чувстваше се бодър, на щрек, стискаше в ръцете си готов за стрелба автомат, с който умееше да борави добре — онзи, който бе видял сметката на Ото предишната нощ нямаше да успее и с него. И все пак, не би имал нищо против дворът да е малко по-осветен. Наредените по стената мъждукащи крушки въобще не можеха да разпръснат спусналия се мрак. Двата ъгъла в дъното на двора сякаш бяха извори на непрогледна тъмнина.
Нощта бе хладна. И което бе още по-лошо, през здраво залостената порта се просмукваше нощна мъгла и постепенно изпълваше двора на крепостта. Металната каска и автоматът бяха покрити със стичащи се капки. Шрек избърса очите си с ръка. Трябваше да признае, че е уморен. Не само изморен, а и отегчен от всичко, с което трябваше да се примирява в казармата. Войната нямаше нищо общо с първоначалните му представи. Когато преди две години, на осемнадесет, се записа в армията, главата му бе пълна с мечти за блестящи победи, велики битки и храбро сражаващи се воини на полето на честта. Така поне бе описана войната в историческите книги. Но истинската война се оказа нещо съвсем различно. Тя се състоеше предимно от чакане. И това чакане обикновено бе мръсно, студено, неприятно и влажно. Руди Шрек чувстваше, че вече се е наситил на войната. Искаше да се прибере у дома, в Трейша. Там живееха родителите му, а имаше и една девойка — Ева, която напоследък пишеше все по-рядко. Жадуваше за предишния живот, където не се налагаше да носи тази противна униформа, нито имаше внезапни проверки, строеви подготовки, подофицери и началници. Нямаше и нощни стражи.