Той се извърна към картината, но откри че светлината е сменила ъгъла си. Зае се да почиства четките. Не се надяваше да заловят убиеца през идната нощ, но може би събитията щяха да приемат нова насока. Ако всички бдяха и бяха на щрек, може би щяха да оцелеят. И тогава ще си възвърнат бойния дух. Неочаквано го порази една страшна мисъл: Ами ако убиецът е някой от неговите хора?
Понеделник, 28 април
Полунощ дойде и отмина без да се случи нищо особено. Подофицер Остер бе определил средата на двора за място за проверка и до момента нямаше данни някой да липсва. Допълнителните светлини в двора и върху кулата вдъхваха но войниците увереност независимо от присъствието на дългите сенки. Да се оставят будни всички войници от ротата бе драстична мярка, но сигурно щеше да даде положителен резултат.
Вьорман се подаде от един от прозорците, които гледаха към двора. Погледна към седналия на масата Остер и войниците, които кръжаха из двора по двойки. В далечината се чуваше приглушения тътен на работещите генератори. Няколко прожектора бяха насочени към скалата, оформяща задната стена на крепостта. Часовоите на крепостния вал държаха под наблюдение външната стена да не би някой да се прокрадва нагоре. Порталът беше здраво залостен, а едно отделение охраняваше пробива в стената.
Крепостта се пазеше грижливо.
Докато разглеждаше среднощната картина, Вьорман изведнъж осъзна, че той е единственият човек в цялото укрепление, останал сам. Извърна се и колебливо огледа потъналата в мрак стая зад него. Това беше привилегията да си офицер.
Отново плъзна поглед навън и зърна сгъстяващия се мрак в основата на кулата откъм южната стена. Докато гледаше натам, електрическата крушка отслабваше и накрая светлината й съвсем се изгуби. В първия момент си помисли, че е прекъснат кабела, но трябваше да отхвърли подобна възможност, когато забеляза, че всички останали крушки продължават да светят. Значи, изгоряла е само тази. Това ще да е. И все пак, странно, защо избледня така. Обикновено крушките първо светваха ярко и тогава угасваха. А тази сякаш просто се изгуби в мрака.
Един от часовоите на южната стена изглежда също я забеляза и закрачи натам за да види каква е причината. Вьорман понечи да му нареди да повика партньора си, но се отказа. Другият часовой се виждаше ясно до парапета. Тъмният ъгъл бе затворен отвсякъде. Едва ли имаше някаква опасност.
Проследи войника, който се изгуби в сянката — една странно дълбока сянка. След близо петнадесетина секунди Вьорман отклони поглед, но миг след това отново се втренчи натам, привлечен от странния хъркащ звук, последван от изтрополяване на метал по каменния под — изпуснато оръжие.
Неочакваният звук го накара да подскочи и докато се надвесваше напред, офицерът почувства, че дланите му се обливат в пот. Все още не можеше да надзърне в сянката.
Вторият часовой изглежда също бе доловил странният шум, защото се беше обърнал към сенчестия ъгъл.
Насред непрогледния мрак Вьорман съгледа бледа, червеникава искрица светлина. Докато нарастваше, той осъзна, че е от угасналата крушка. И тогава видя първия войник. Лежеше проснат по гръб, разперил ръце, с прегънати под тялото крака, а в шията му зееше кървава рана. Невиждащи очи се бяха втренчили нагоре към Вьорман, сякаш го виняха. Нямаше нищо друго, никой друг в ъгъла.
В мига, когато вторият часовой нададе вик за помощ, Вьорман се оттласна назад, подпря се на стената и преглътна горчилката, която беше бликнала от свития му стомах. Не можеше да помръдне, нито да говори. Божичко, Божичко!
Заклати се неуверено към масата, скована само преди два дни и сграбчи един молив. Час по-скоро трябваше да изкара хората си от тук — от крепостта, от прохода Дину ако е необходимо. Никаква защита не можеше да има срещу онова, на което току що бе станал свидетел. Не биваше повече да търси връзка с Плойещи. Следващото му съобщение щеше да поеме направо към Върховното командване.
И какво ще им съобщи? Плъзна поглед по подигравателно хилещите се от стената кръстове, но не получи никакво вдъхновение. Как да накара ония от Върховното командване да му повярват без да го сметнат за луд? Как да ги убеди, че той и хората му трябва да напуснат крепостта, че нещо необяснимо ги заплашва тук, нещо което дори не трепва пред немската военна мощ?
Започна да премисля различни варианти, но не можеше да се спре на нито един. Ненавиждаше самата мисъл, че трябва да изостави заетата позиция, но да прекара още една нощ тук значеше да предизвиква съдбата. Хората му вече бяха изгубили контрол. А при такава висока смъртност, не след дълго ще е само един офицер лишен от възможност да командва.