Карлос започна да пищи, но внезапно млъкна, когато собствената му ръка забоде ножа в гърдите му. Тялото му се изпъна, сетне застина неподвижно. Червенокосият бавно го положи на пода.
Известно време се вслушваше в туптенето на сърцето си. Потърси в себе си следи на угризение, но не откри нищо. От много време не беше убивал. Трябваше да почувства нещо. Но не чувстваше. Карлос беше хладнокръвен убиец. Беше получил каквото заслужаваше. Нямаше място за угризения, час по-скоро трябваше да достигне Румъния. Изправи се, взе дългия калъф, излезе на задната палуба и пое щурвала. Двигателите пърпореха едва доловимо. Червенокосият вдигна оборотите.
Дарданелите. И друг път бе минавал от тук, но никога по време на война, нито с пълен ход по тъмно. Огряната от звездна светлина морска повърхност пред него беше тъмно сива, оградена от черните сенки на недалечните брегове. Намираше се в най-тясната част на пролива, не по-широка от миля. Ориентираше се по компаса и чрез инстинкт, без да използва светлини в този тъмен лабиринт. Нямаше представа какво би могло да го дебне зад пелената на мрака. По радиото повтаряха, че Гърция е капитулирала, не знаеше дали да вярва на съобщението. Може би Дарданелите бяха в ръцете на немците, или пък наоколо се навъртаха руснаци и британци. Които и да са, трябваше да ги избегне. Пътуването не беше планирано предварително и червенокосият не разполагаше с никакво подходящо обяснение за присъствието си по тези места. Времето също беше против него. Нуждаеше се от всеки допълнителен възел, който можеше да изстиска от машините. Излезе ли веднъж в Мраморно море, ще разполага с достатъчно място за маневриране и тогава ще плава докато му стигне горивото. А сетне ще наближи брега и ще се отправи пешком към Черно море. Ще загуби ценно време, но друг начин нямаше. Дори и да му стигнеше горивото, не можеше да рискува да пресече Босфора. Руснаците там сигурно са накацали като мухи на мед. Натисна ръчката на газта с надеждата, че ще измъкне още малко от двигателите. Но нямаше какво повече. Искаше му се да има криле.
8
Букурещ, Румъния
Понеделник, 28 април
09.50
Магда държеше мандолината уверено и леко, перцето трептеше в дясната й ръка, а пръстите на лявата пробягаха нагоре-надолу по грифа, подскачайки от струна на струна, от тушет на тушет. Очите й бяха вперени в нотния лист, една великолепна циганска мелодия, която искаше да претвори.
Седеше в ярко оцветена каравана в покрайнините на Букурещ. Интериорът бе изключително претрупан, свободното пространство беше ограничено от рафтове, натъпкани с екзотични билки и подправки, от шарено извезани възглавници по ъглите, фенери и висящи от тавана чеснови връзки. Опряла бе мандолината на кръстосаните си крака, покрити до глезените от груботъкана сива вълнена пола. Под също така сивия и размъкнат пуловер се подаваше якичката на евтина бяла блузка. Косите й бяха привързани в захабена кафява кърпа. Ала дори мрачните тонове в облеклото й не можеха да приглушат блясъка на очите й, нито пламтящите й бузи.
Магда се беше отдала изцяло на музиката. Така поне за малко можеше да избяга от околния свят, който с всеки изминат ден ставаше все по-враждебен към нея. Те бяха някъде навън — тези, които ненавиждаха евреите. Те бяха лишили баща й от заемания в университета пост, прогонили ги бяха от собствения им дом, отнели им бяха законния престолонаследник — не че крал Карол заслужаваше поста си, но все пак той бе потомствен крал — и го бяха заменили с генерал Антонеску и неговата Желязна гвардия.
Но никой не можеше да й отнеме музиката.
— Така ли е? — попита тя, когато отзвуча последният акорд и караваната отново потъна в тишина.
Старицата, която седеше на другия край на кръглата дъбова маса се усмихна, изпъстряйки с бръчици мургавата кожа около черните си, цигански очи.
— Донякъде. Но в средата трябва да го докараш ей така.
Старицата остави тестето с протрити карти настрана и приближи към устните си един грубо издялан кавал. После погледна момичето и засвири. Магда я последва с мандолината до мястото, където бе сбъркала, сетне нанесе корекции в написаното на листа.
— Така е, струва ми се — повтори тя и събра разпилените листове с израз на задоволство. — Много ти благодаря, Жозефа.
Старицата протегна ръка.
— Чакай. Дай да видя.
Магда й подаде листа и изчака търпеливо, докато старицата плъзгаше поглед по ситно изписаните с ноти страници. Жозефа беше фури дай, жената-мъдрец в местния цигански табор. Баща й неведнъж бе разказвал колко красива е била на младини, но кожата й сега бе сбърчена, гарваночерната й коса изпъстрена със сребристи нишки, а тялото й прегърбено. Умът й обаче бе останал непокътнат.