Выбрать главу

— Значи това е моята песен — Жозефа не умееше да чете ноти.

— Да. Запазена завинаги.

Старицата й подаде нотния лист.

— Но аз не ще мога да я свиря винаги по този начин. Сега ми харесва така. След месец току виж съм решила да променя нещо. Толкова много съм променяла по нея през изминалите години.

Магда кимна, докато поставяше листовете в папката. Още преди да започне колекцията си знаеше, че циганската музика търпи непрестанни импровизации. Това следваше да се очаква — циганският живот подлежеше на непрестанни импровизации, караваната бе едничък дом, нямаше писмен език или каквото и да е, което да накара тези хора да се задържат на едно място. Може би именно този факт я бе накарал да потърси начин, за да съхрани на нотния лист малко от тяхната неизчерпаема жизненост, да я запази за бъдещето.

— Засега е добре — отвърна Магда. — А догодина ще впиша онова, което си променила.

— Книгата няма ли да излезе дотогава?

Магда почувства остра болка.

— Страхувам се, че не.

— Защо?

Вместо да отговори веднага, Магда се зае да прибира мандолината в калъфа. Не знаеше как да излезе от положението.

— Трябва да намеря друг издател.

— Какво стана с предишния?

Магда не смееше да вдигне очи. Цялата гореше от срам. Беше изживяла един от най-болезнените моменти в живота си, когато узна, че издателят отказва да публикува книгата й. И все още я болеше при тази мисъл.

— Промени намеренията си. Каза, че сега не е най-подходящия момент да се публикува сборник с румънска циганска музика.

— Особено ако е събран от една еврейка — добави Жозефа.

Магда я прониза с поглед, после отново сведе очи. Права беше.

— Може би — тя почувства, че в гърлото й е заседнала топка. Не искаше да говори за това. — Как върви алъш-вериша?

— Никакъв го няма — Жозефа сви рамене, остави кавала и отново се зае да подрежда таротовите карти. Типично по цигански беше облечена в миш-маш от най-различни дрехи — раздърпана блуза, закърпена пола и басмена кърпа за глава. Замайваща бъркотия от цветове и орнаменти. Пръстите й сякаш надарени със собствен разум ловко и бързо редяха картите. — Старите клиенти се вясват все по-рядко. А и нови не се появяват, откакто ме накараха да махна табелата.

Магда бе забелязала че надписът го няма, когато тази заран идваше към караваната. Доскоро над задната врата висеше табела, на която бе изписано: „Доамна Жозефа — предсказва бъдещето“, но сега табелата беше изчезнала, както и кабалистичният знак вдясно на прозореца. Носеше се слухът, че Желязната гвардия е наредила на всички цигани да си „седят на задниците“ и да не се занимават с „мошеничества и измами“ на гражданите.

— Значи за циганите също дойдоха тежки времена, а?

— За нас ромите времената винаги са били тежки, независимо от епохата или мястото. Свикнали сме с това. Но вие, евреите… — тя се покашля и заклати глава. — Чухме за ужасни неща в Полша.

— Ние също ги чухме — прекъсна я Магда, като едва се сдържа да не се разтрепери. — И ние като вас сме свикнали на тежки времена.

Поне някои от нас. Но не и тя. Тя никога нямаше да привикне.

— Опасявам се, че ще става по-лошо — отбеляза Жозефа.

— За ромите също — Магда почувства в гласа си известна враждебност. Но нищо не можеше да стори. Светът се превръщаше в страшно място за живеене, единствената й защита ставаше отрицанието на всичко. Не знаеше дали да вярва на слуховете — разкази за набези на Желязната гвардия срещу циганите в някои изоставени райони, насилствена стерилизация и сетне принудителен труд. Може би това бяха само слухове, породени от страха. Но пък, като се имаше пред вид всичко останало…

— Не се страхувам — рече Жозефа. — Срежи един циганин на десет и пак не ще го убиеш — само ще направиш десет цигани.

Магда бе напълно уверена, че в подобна ситуация изходът ще е само един мъртъв евреин. Отново се помъчи да промени насоката на разговора.

— Тези карти таротови ли са? — разбира се, знаеше че са именно такива.

Жозефа кимна.

— Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

— Не. Не вярвам в тези неща.

— Да си кажа правичката и аз често не вярвам. Повечето карти не казват нищо, защото няма какво да се каже. Затова се налага да импровизираме, също както с музиката. А и какво лошо има в това? Не правя хокане баро, само казвам на момичетата, че скоро ще си намерят някое хубаво гадже и на момчетата, че бизнесът не след дълго ще им потръгне. Никому не вредя.

— Но и не предсказваш.