Жозефа вдигна тесните си рамене.
— Но понякога картите познават. Искаш ли да опиташ?
— Не. Благодаря, но… не — не искаше да знае какво й готви бъдещето. Имаше чувството, че я очакват само неприятности.
— Моля те. Подарък от мен.
Магда се поколеба. Не искаше да обиди Жозефа. Пък и нали старицата сама й бе признала, че картите не казват нищо? Може би ще се наслади на някоя приятна фантазия.
— Е, добре.
Жозефа посочи колодата.
— Сечи.
Магда вдигна половината и я остави. Жозефа я захлупи с другата половина и започна да подрежда картите, като не спираше да говори.
— Как е баща ти?
— Не много добре, страхувам се. Изправя се с мъка.
— Жалко наистина. На времето беше страхотно гадже. Мечката на Йоско не помогна ли за ревматизма?
— Не — поклати глава Магда. — Това не е ревматизъм. Нещо много по-лошо е.
Какво ли не бе опитвал татко за да преустанови прогресивното отслабване и сгърчване на крайниците, дори позволи да разходят по гърба му питомната мечка на Йоско — най-големият син на Жозефа, ала изпитаното циганско лечение не помогна в този случай.
— Какъв добър човечец — проговори замислено Жозефа. — Жалко, че един толкова учен мъж трябва да… стои затворен… — тя се намръщи, когато гласът и потрепери.
— Какво има? — попита Магда. Изпитваше безпокойство докато наблюдаваше разтревожения вид, с който Жозефа оглеждаше картите. — Добре ли си?
— Хмм? О, да. Добре съм. Само че картите…
— Нещо не е наред ли? — Магда бе напълно уверена, че картите са в състояние да предскажат бъдещето колкото и вътрешностите на някоя умряла птица, но въпреки това внезапно почувства стягане под лъжичката.
— Ами само дето някак странно се подредиха. Никога не съм виждала нещо подобно. Неутралните карти са разпръснати, но тези които вещаят добро всичките са вдясно… — тя посочи с ръка — а онези, които предсказват неприятности и злини са подредени до една в ляво. Странно.
— И какво означава това?
— Не зная. Нека попитам Йоско — тя повика сина си през рамо и после се обърна към Магда. — Йоско много го разбира тарота. Гледа ме в ръцете от дете.
Мургав красив двадесет годишен младеж със застинала усмивка и мускулесто тяло пристъпи в стаята, кимна усмихнато на Магда и плъзна поглед по тялото й. Магда изви глава настрана, въпреки дебелите дрехи се чувстваше разголена. Беше доста по-млад от нея, но това изглежда не го впечатляваше. При всяка досегашна среща се беше старал да разкрие желанието си към нея. Ала тя бе отказвала.
— Размеси ги, сечи и подреди отново — рече той.
Жозефа кимна и ритуалът бе повторен.Този път никой не говореше. Въпреки недоверието си, Магда осъзна, че неусетно се е наклонила напред и следи подреждането на картите. Не разбираше нищо от тарот и се налагаше да се довери на старицата и сина й за предсказанието. Още щом вдигна очи към лицата им осъзна, че нещо не е наред.
— Какво мислиш, Йоско? — попита с притихнал глас старицата.
— Не зная… такова струпване на добро и зло… и такова отчетливо разделение между тях…
Магда преглътна. Устата й беше пресъхнала.
— Искаш да кажеш, че подредбата е същата? — попита тя. — Два пъти една след друга?
— Да — кимна Жозефа. — Само дето страните се размениха. Сега доброто е в ляво, а злото в дясно — старицата вдигна глава. — Това означава избор. Тежък избор.
Магда почувства как я завладява безсилен гняв. А не си ли играеха с нея на някаква игра? Не искаше да я мислят за глупачка.
— Ще си ходя — тя сграбчи папката и калъфа с мандолината и стана. — Не съм ви някое наивно гадже та да се подигравате с мен.
— Не! Почакай, моля те! Само още веднъж! — старицата протегна умолително ръка.
— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.
Тя забърза към дъното на караваната, мъчейки се да преглътне срама от невежливото си държание. Гротескните карти с техните странни картинки и загрижените, учудени лица на двамата цигани подклаждаха в нея отчаяното желание час по-скоро да излезе навън. Жадуваше да се върне в Букурещ, в добре познатата, непроменена обстановка на апартамента.
9
Крепостта
Петък, 28 април
19.10
И ето че се появиха змиите.
Хората от SS, особено офицерите винаги напомняха на Вьорман за змии. Щурбанфюрерът Ерик Кемпфер не правеше изключение.
Вьорман винаги щеше да помни една вечер отпреди няколко години, когато някакъв местен полицайфюрер — прекалено гръмко название за шеф на областната полиция в Ратенау — даваше прием. Като многократно награждаван офицер и представител на армията бе поканен и капитан Вьорман. Не му се ходеше, но Хелга посрещна с такава радост новината, че просто не му даде сърце да откаже.