Край стената в хола беше поставен стъклен терариум, в който лениво се влачеше дълга близо метър черна змия. Домашната любимка на стопанина. Обичал да я държи гладна. Най-малко три пъти през онази вечер той канеше гостите да гледат как подхвърля жаба на змията. За Вьорман бе достатъчен е един случаен поглед — зърна размахалата крака жаба, поела надолу в гърлото на змията, все още жива, опитваща се отчаяно да намери пътя към спасението.
Тази гледка беше напълно достатъчна за да му развали вечерта. Когато на излизане с Хелга минаха покрай стъклената кутия, Вьорман видя, че змията е още гладна и продължава да се гърчи с надежда да получи нова жертва въпреки трите подутини по тялото й.
Спомни си за тази змия докато наблюдаваше Кемпфер да крачи неспирно из кабинета му — от вратата покрай бюрото до прозореца и обратно. Като се изключи кафявата риза, Кемпфер бе пременен изцяло в черно — черен шлифер, черни бричове, черна вратовръзка, колан от черна кожа, черен кобур и лъскави черни ботуши. Единствените ярки петънца в униформата бяха сребристата „Мъртвешка глава“, сдвоените есесовски светкавици и офицерските петлици… като блестящи петна отрова по кожата на черната змия.
Стори му се, че Кемпфер бе остарял от последната им среща в Берлин преди две години. Но не колкото аз, помисли си мрачно Вьорман. Макар само с две години по-млад от него, майорът-есесовец бе далеч по-строен и това му придаваше младежки вид. Русата коса на Кемпфер беше лъскава и блестяща и все още неразредена от сребристи нишки. Самият арийски идеал.
— Доколкото виждам, взел си само един взвод — отбеляза Вьорман. — А в съобщението се споменаваха два. Мислех си, че ще домъкнеш цял полк.
— Не, Клаус — произнесе с нисък глас Кемпфер докато крачеше из стаята. — Един единствен взвод е повече от достатъчен за да се справя с този твой така наречен „проблем“. Моите есесовци са доста опитни в подобен род дела. Взех два взвода, защото тук отскачам съвсем за малко.
— А къде е другият взвод? Да не си ги пратил да берат маргаритки?
— Може и така да се каже — усмивката на Кемпфер не беше особено приятна гледка.
— Какво означава това? — запита Вьорман.
Кемпфер свали шлифера и шапката си, хвърли ги небрежно на вьормановото бюро, сетне се приближи към прозореца, от който се виждаше селцето.
— Ще разбереш след съвсем малко.
Вьорман се приближи с неохота до майора. Кемпфер бе пристигнал само преди двадесетина минути и вече беше узурпирал командването. Начело на изтребителния отряд той бе пресякъл вратата на крепостта сякаш току що я бе завладял. Подсъзнателно, Вьорман се беше надявал, че подпорите на моста са отслабнали през изминалата седмица. Но нямаше късмет. Джипът на майора и следващият го камион бяха преминали съвсем безпрепятствено по моста. След като се разтовариха и наредиха на подофицер Остер — неговият подофицер Остер — да се погрижи незабавно за настаняването на есесовците, Кемпфер беше нахлул право в стаята на Вьорман, вдигнал бе дясната си ръка напред и бе изревал: „Хайл Хитлер!“
— Както виждам, стигнал си далеч от Великата война насам — отбеляза Вьорман без да откъсва очи от мирно гушещото се селце. — В SS най-сетне си намери мястото.
— Предпочитам SS пред която и да е редовна армия, ако намекваш за това. Далеч по-ефикасна.
— И аз така чух.
— Ще ти покажа какво значи ефикасно решавате на проблемите, Клаус. А това означава и бързо спечелване на войната — той посочи отвора на прозореца. — Гледай.
В началото Вьорман не забеляза нищо, после в покрайнините на селцето нещо се раздвижи. Група от хора. Докато се приближаваше по пътя, групата постепенно се разтегли, отпред се препъваха десетина местни жители, а зад тях идеха войниците от втория взвод.
Макар че донякъде бе очаквал нещо подобно, Вьорман беше потресен от видяното.
— Да не си се побъркал? Та това са румънски поданици! Намираме се в съюзническа държава!
— Същите тези румънски поданици са убили наши германски войници. А и съмнявам се генерал Антонеску да вдигне шум за смъртта на няколко селски отрепки.
— Нищо няма да постигнеш като ги убиеш!
— О, нямам никакво намерение да ги избивам веднага. От тях стават чудесни заложници. В селото бе пуснат слухът, че ако само един немски войник пострада и десетимата заложници ще бъдат незабавно разстреляни. И това ще продължи, докато настъпи край на убийствата, или привършим със селяните.
Вьорман застана с гръб към прозореца. Значи това беше прословутият Нов ред, Новата Германия и моралът на господстващата раса. Ето как смятаха да спечелят войната.