Вьорман се настани зад бюрото. Чувстваше се изтощен от разговора с Кемпфер. Очите му се сведоха към снимката на неговия най-голям син — петнадесет годишният Фриц.
— Все още не мога да разбера какво ще търсиш в Плойещи.
— Не и петролните рафинерии, уверявам те. Ще оставя на Върховното командване да се тревожи за тях.
— Колко мило от твоя страна.
Кемпфер изглежда не го чу.
— Не, онова което ме интересува са железопътните линии.
Вьорман не откъсваше очи от снимката на сина си.
— Железопътните линии ли?
— Да! Скоро Плойещи ще се превърне в най-големия железопътен възел на страната, а с това и в чудесно място за основаване на преселнически лагер.
Вьорман рязко вдигна глава, сякаш изплувал от транс.
— Имаш пред вид нещо като Аушвиц?
— Правилно! Тъкмо по тази причина Аушвиц е там където е. Добрите транспортни връзки са от жизнено значение при създаване на лагери за презаселване на низшите раси. От Плойещи петролът поема с влакови композиции към всички краища на страната — той бавно събра разперените си ръце. — А в обратна посока ще поемат влакове, натъпкани с евреи и цигани, както и всички останали нищожества, които обитават по тези места.
— Но това не е окупирана територия! Нямаш право да…
— Фюрерът не желае в Румъния отрепките да се разхождат на свобода. Вярно, генерал Антонеску и хората му се погрижиха всички евреи да бъдат отстранени от важни постове. Но фюрерът има далеч по-радикални планове. Намесата на SS тук ще стане известна като „румънското решение“. Аз бях избран за тази мисия. Аз ще бъда комендант на лагера в Плойещи.
Вьорман го гледаше, неспособен да отговори.
— Знаеш ли, какъв брой евреи живеят в Румъния, Клаус? Седемстотин и петдесет хиляди при последното преброяване. Може би са милион! Никой не знае със сигурност, но веднъж заема ли се с този въпрос, скоро ще научим точния им брой. Ала не това е най-лошото — страната буквално гъмжи от цигани и франкмасони. И което е най-лошото — тук е пълно с мюсюлмани! Общо над два милиона излишни създания!
— Ако го знаех в началото — промърмори със съжаление Вьорман. — Никога нямаше да стъпя в тази проклета страна.
Този път Кемпфер го чу.
— Подигравай се, щом искаш. Но Плойещи ще стане най-важното място. Тъкмо в този момент насам се прехвърлят през Унгария необходимите средства, гориво и работна ръка. Появи ли се на бял свят лагерът, ще ни изпратят и евреи. Като комендант аз ще стана един от на-важните хора в SS… дори в Третия райх! И тогава ще бъде мой ред да се смея.
Вьорман мълчеше. Не беше се присмивал… просто целият замисъл му се струваше отвратителен. Лицемерието оставаше единственият изход в този враждебен свят, в който беше принуден да помага на тези хора в осъществяването на замислите им. Гледаше как Кемпфер вие своите змийски кръгове из стаята.
— Не знаех, че си художник — рече майорът, спирайки се пред триножника, сякаш едва сега го беше съзрял. Известно време го изучава мълчаливо. — Ако беше прекарал почти толкова време в издирване на убиеца, колкото пред тази ужасяваща цапаница, хората ти нямаше да са…
— Ужасяваща! Няма нищо ужасяващо в рисунката ми!
— Ами сянката на увисналия на примка труп — тя да не те развеселява?
Вьорман скочи на крака и изтича към картината.
— За какво говориш?
— Ето тук — посочи Кемпфер. — Тук… на стената.
Вьорман присви очи. В началото не видя нищо. Сенчестата стена бе изобразена с няколко сивкави щрихи, които бе нанесъл преди два-три дни. Нямаше нищо, което дори да напомня… не, почакай. Дъхът му секна. Вляво от прозореца, зад който селото блестеше осветено от изгрева… една тънка вертикална линия се свързваше с някакво черно очертание под нея. Би могло да е сгърчен труп, увиснал на въже. Смътно си спомняше момента, когато бе рисувал тази част, но не беше имал никакво подобно намерение. И все пак не можеше да понесе мисълта, че трябва да признае пред Кемпфер невежеството си.
— Красотата и ужасът нерядко вървят ръка за ръка.
Ала умът на Кемпфер вече беше някъде другаде.
— Добре че си успял да приключиш с рисуването, Клаус. Когато се нанеса ще съм прекалено зает, за да ти позволявам да идваш тук и да се въртиш около цапаницата. Но можеш да продължиш след като отпътувам за Плойещи.
Вьорман бе предугадил този ход и не остана неподготвен.
— Няма да ти позволя, да се нанесеш в моята квартира.
— Поправка — моята квартира. Изглежда сте забравили, че съм с по-висок чин, капитане.
— Чин от SS! — изсъска Вьорман. — Глупости! Моят подофицер е пет пъти повече войник от теб!
— Внимавайте, капитане. Железният кръст от предишната война сега няма да ви помогне.