И все пак бе желал тази война. Жадувал бе да отвърне с удар на лешоядите, които бяха стоварили на родината непосилното бреме на репарациите, да натрие лицето на врага в земята. И ето че бе получил жадуваната възможност и бе станал съучастник в няколко велики германски победи. Никой не можеше да спре вермахта.
Защо тогава изпитваше подобно нежелание? Не беше редно в подобен миг да мечтае за дома и Хелга. Нито пък да чувства удовлетворение от факта, че баща му загина по време на Великата война, с което бе пропуснал възможността да се порадва на жестокостите, които се вършеха в името на родината.
Въпреки всичко, продължаваше да стои на своя пост. Защо? Отговорът можеше да бъде само един — дълбоко в сърцето си вярваше, че Германската армия ще надживее нацистите. Политиците идват и си отиват, но армията винаги ще си остане армия. Да можеше да издържи поне още малко, докато Германската армия спечели войната, тогава Хитлер ще си иде и нещата отново ще се оправят. Вярваше в подобно развитие. Друго не му оставаше.
Колкото и нелогично да бе, молеше се заплахата на Кемпфер да има очаквания ефект — и смъртта да си иде. Но ако това не стане… ако поредният немски войник умре тази нощ… Вьорман би желал той да е неговият доскорошен опонент.
10
Крепостта
Вторник, 29 април
01.18
Майор Кемпфер лежеше буден в леглото, все още разгневен от неподчинението на Вьорман. Поне подофицер Остер се беше оказал човек на място. Подобно на повечето редовни войници, той очевидно изпитваше страхопочитание пред черната униформа и знака „Мъртвешка глава“ — отличия, към които началникът му бе съвсем безразличен. Но всъщност Кемпфер и Вьорман се познаваха доста отдавна, още когато SS просто не съществуваше.
Подофицерът се бе постарал да осигури подходящи помещения за двата взвода есесовци и бе предложил един задънен коридор да бъде използван като затвор за заложниците. Великолепен избор — коридорът бе издълбан навътре в скалата и в него имаше врати към четири просторни стаи. Единственият изход навън бе през друг дълъг коридор, който се спускаше от двора под ъгъл спрямо първия. Кемпфер предположи, че първоначалният замисъл е бил тук да са складовите помещения, защото вентилацията бе лоша и нямаше огнища в стаите. Подофицерът се бе погрижил да прекарат кабели с осветление навсякъде чак до дъното на коридора и с това ставаше направо невъзможно някой да изненада хората му, които щяха да дежурят през нощта по двойки.
За самия майор Кемпфер, подофицерът бе избрал една просторна стая на втория етаж в задната част на крепостта. В началото Остер бе предложил да го настани в кулата, но Кемпфер отказа, защото разположеше ли се под Вьорман, това би означавало, че стои по-долу от него в йерархията. А избере ли последния етаж на кулата ще трябва ежедневно да изкачва прекалено много стъпала. Тук, в задната част на крепостта бе далеч по-приятно. Имаше широк прозорец към двора, разполагаше с легло, взето от един от подчинените на Вьорман, а вратата бе от масивно дъбово дърво със солидна брава. Майорът лежеше изтегнат в леглото, а на пода до него гореше лампа.
Погледът му се спря на кръстовете в стената. Струваше му се че са навсякъде. Интересно. Понечил бе да попита подофицера за тях, но замълча, опасявайки се че така ще загуби малко от страховития си ореол. А той беше важна част от мистериозността на есесовеца и майорът държеше на нея. Може би ще е най-добре ако попита Вьорман — когато отново намери сили да разговаря с него.
Вьорман… мислите му все се връщаха към него. Странна ирония на съдбата бе, че го бе събрала на едно място с човека, когото най-малко би желал да срещне. Когато Вьорман беше наблизо, Кемпфер не можеше да се държи като онзи офицер от SS, който винаги бе мечтал да бъде. Вьорман просто щеше да впие поглед в него, да го прониже през есесовската униформа, през воала на силата и да съзре вътре един изплашен осемнадесет годишен младеж. Този съдбовен ден във Вердюн беше повратна точка в живота и на двамата…
… с изненадваща контраатака британците бяха пробили немската линия. Кемпфер, Вьорман и всички наоколо бяха притиснати от убийствен огън, войниците се топяха непрестанно, картечницата косеше наред, британците се втурнаха в атака… те отстъпиха и се прегрупираха, единственото разумно нещо в този ад, от командващия не идваха никакви заповеди… вероятно бе убит… редник Кемпфер се огледа и видя, че от неговото отделение бяха останали живи само двама — другият бе един зелен новобранец — доброволецът Вьорман, шестнадесет годишно хлапе, твърде младо за да воюва… той махна на хлапето да го последва назад… Вьорман поклати глава и запълзя към замлъкналата картечница… първите изстрели отидоха на вятъра, но в следващите се долови нарастваща увереност… Кемпфер продължи да отстъпва… знаеше, че не след дълго британците ще видят сметката на хлапето.